Внимание! В този текст се съдържа свободна трактовка на библейски текстове, която може да оскърби някои от читателите. Ако не се смятате за един от тях, просто четете нататъка.
Добър вечер, драги неонейти, на които от половин година давам акъл. Бих искал да се надявам, че все още сте живи или поне функциониращи и при нужда ще споменете с добро бедния Маркус, ако му се случи да намине към вашия град. Но нещо не ми се вярва, хе хе.
На тези, които не са успели да оцелеят въпреки съветите ми, бих поднесъл своите извинения … естествено, ако бях се почувствал виновен. За съжаление, чувството за вина бе едно от първите, които забравих и не бързам да си го припомням. Нещо отново съм се отплеснал.
Днес няма за пореден път да ви разказвам за най-простите истини на нашето битие – разказах ви всичко, което можех, а всичко останало се постига само с личен опит. Вместо това ще ви разкрия няколко тайни, които зная. Те няма да ви дадат нищо освен излишни главоболия, но някои от вас може и да им намерят приложение.
Тайните, които ще ви открия, ще бъдат последните от онези, които ще предам на хартия. Последните, които аз искам или успея да разкрия.
Бангладеш.
Преди две години. Юли. Бури и урагани. Хиляди смърти. Нищо интересно – такива катастрофи не са рядкост в онази част на земното кълбо. Но този път обичайната катастрофа имаше свръхестествен произход.
Кланът Равнос от древността е имал най-голямо влияние в Индия и близките страни – неговата власт не се е оспорвала от други кланове на Събратята, но се оспорвала от тайнствените вампири на Изтока, за които и до днес знаем малко.
В Последните Нощи битката между Запада и Изтока се усилила и кланът Равнос е загубил доста бойци. Принудени да ползват тактиката на масовото Превръщане, подобно на използваната в Сабата, старейшините на клана не се досетили, че всяка смърт на Събрат призовава неговата Кръв. Необучена и често дори непознаваща природата си младеж загивала с десетки, ако не и със стотици. Техните отчаяни вопли и гибел пробудила най-древният ужас.
Равнос.
Патриархът на клана. Неговият Антиделувиан. Той се пробудил от вечния си сън и повел децата си в атака, съкрушавайки всичко по пътя си. Онези щастливи – или нещастни? – смъртни, на които им се случило да видят неговия лик и да оцелеят, се побъркали и дори чрез най-силно Доминиране никой не успял да изтръгне от тях спомен за Него.
Маршът на Равнос продължил три нощи – и три дена, тъй като Древните не се страхуват от слънчевата светлина, както се страхуваме ние. А след това Равнос изчезнал. Изчезнал от лицето на земята, победен от неизвестни противници. Обстоятелствата по смъртта му – ако наистина е загинал – са неизвестни и ние можем само да гадаем.
Възможно е, че Куай-джин, както наричат себе си вампирите на Изтока, да са пробудили своите Древни и ужасът на Изтока да е преборил ужаса на Запада. Но тогава защо няма слухове за тяхната поява, защо не са се проявили така, както Равнос? За това нямам отговори, просто нямам.
Възможно е, технократите да са използвали своето странно съчетание на науката с магията, за да стоварят Небесната Светлина върху Царя на Прокълнатите от орбита, както красиво се изрази разказващият тази история Събрат. Склонен съм да вярвам на това, защото скоро след тези събития Технокрацията отслабна.
За какво ни говори тази история, ако й повярваме? За това, че Последните Нощи са настъпили, за това, че Древните са могъщи. И за това, че те могат да бъдат унищожени. И тази последната фраза е най-оптимистичната, която ми се е случвало да чувам през последните стотина години.
Истинската Черна Ръка и Седмата Буря.
Сред призраците отдавна се разказва история за това, че на Далечните Брегове сред множество острови, обещаващи рай за изгубените души, се намира един, където няма обещания и където живеят не съвсем живи, но и не напълно мъртви – нашият род. Когато тайнствените Повелители на Смъртта, стопаните на милионите души, повелителите на Стигия – най-великото царство на призраците, намерили този остров, те решили да унищожат построения там град, по причини известни само на тях самите.
Градът се наричал Енос и принадлежал на Истинската Черна Ръка – малка секта вампири, главната тайна на които бел ритуал, позволяващ да се местят между нашия свят и света на призраците. Те предполагали, че някои от Прародителите са владеели този ритуал и са се скрили в Света на Сенките, за да намерят покой. Сектата смятала себе си за най-първи служители на Прародителите и търсела техните тела, намиращи се в торпор. Естествено за това за да ги защитят по-добре, хе хе. Именно заради техните търсения на Древните тръгнали слуховете за тях между призраците.
Сектата предполагала, че е намерила трима Древни и единият от слугите им, резултатите от чийто разпит ми попаднаха в ръцете, твърдял, че единият от намерените бил самият Каин! Склонен съм да смятам последното изявление за лъжа, дезинформация или просто заблуда, просто защото ме е страх да си представя, че това може да е истина.
И така, армада призраци нападнала града на вампирите. Цялата им флота била хвърлена срещу една малка крепост. Едната страна се надявала на лесна победа, другада – просто да оцелее. Нито едната от тях не получа онова, на което се надявала. От вампирите и гулите живеещи в града не оцелял нито един, а призраците понесли огромни загуби. Първоначално защитата на града изглеждала съвършена и на нападателите им се наложило да използват своето най-тайно оръжие.
Позволете за момент да се отклоня и да ви разкажа малко за света на Сенките. Вече съм ви го споменавал в деветата приказка и споменах, че в света на сенките могат да попаднат и реликти – тоест призраци на предмети, с които са били свързани емоции. Сега си помислете кое оръжие би могло да се запази като реликта. Някъде в света на призраците и до днес лежи камъкът, с който Каин е убил Авел. Но не това е секретното оръжие на призраците.
Атомна бомба. Онази същата, която била хвърлена над Хирошима. Тя останала в света на сенките и именно тя бе използвана от призраците при атаката над Енох.
Те хвърлиха бомбата над града, без да се съобразяват с това, че собствените им войски щурмували стените му в същия момент. Онези, които са били там, загинали веднага. Тези, които са били на разстояние, завинаги загубили зрението си – техните очи са изгорени, а пред вътрешния им поглед винаги ще стои картината на бялата буря, на фона на която едва се забелязват три фигури, изправени като ангели. И те са обречени да виждат тази картина до тогава, докато съществуването им не бъде прекратено.
А след това, след взрива, дойде бурята.
Аз разположих 12 раковини – по една от всеки океан – и призовах дух на стар капитан с очи, от които тече сива гной, и той ми разказа за това, което се случило в Света на Сенките. Бурята била ужасяваща – шеста буря с такава сила от началото на вековете. И най-дългата от всички, които помнят мъртвите. Когато най-накрая завършила, много неща се променили – нишката между световете ни станала още по-тънка, великата Империя Стигия паднала под натиска на призраците на Изтока и собствените си предатели.
Онези три фигури, които са видели и до ден днешен виждат оцелелите призраци, изчезнали завинаги в сивото небе на техния свят. Какво е станало с тях? Кои са те? И ако един от тях наистина е Първият Убиец, на нас ни остава само да се молим. Няма значение на кого – на Бог, на Дявол, на Него – изходът ще е един е същ.
Два забравени клана.
Oтправих на път за да намеря Сира на своя Сир, за да се запозная със своите прародители. Намерих ги и изслушах онова, което те ми разказаха.
В Тъмните векове, когато Древните открито са бродили по земята, сред тях имало двама философи, търсещи причините за нашето проклятие и опитващи се да осъзнаят нашето място в света. Единия го наричали Саулот и той бил Патриарх на клана Салюбри.
За Саулот има множество легенди, противоречащи си една на друга. Според едните, той бил невинно същество, свят, подобен на Исус и неговите деца били прекрасни лекари сред Събратята. Според другите, в гнева си той бил страшен, дори Каин бягал, неспособен да му се противопостави. Легендите от втория тип му приписват създаването на Баали – кръвна линия, почитаща забравени богове, служещи на своите инфернални господари като верни кучета.
Тремер, тогава все още смъртен маг, един от ордена на Хермес и лидер на своя Дом, търсел безсмъртие. Историята премълчава за това, как той е преборил волята на Древния и изпил кръвта му, но Тремер успя да извърши невъзможното – да превърне себе си алхимически в един от нас и да извърши Амарант (Диаблери) над Саулот. Да изпие душата му.
Какво се е случило след това е предмет на много спорове. Тремер утвърждават, че унищожаването на клана Салюбри било необходимо и че Салюбри били дяволопоклоници. Други казват, че лакомият нов клан унищожил единствените Събратя, които били в мир със себе си и света около тях. Фактът си остава факт – Тремер изтребили могъщия нявга клан и заели неговото място.
В новия клан скоро се появил разкол – Горатрикс, един от най-преданите лейтенанти на Тремер, избягал и образувал свой клон на клана, Домът Горатрикс, противопоставящ себе си на основния клан. Защо? Борба за власт, бихте казали вие. Неуспешно покушение и последвало изгнание. Моят събеседник мислеше иначе.
Помислете. Как може един човек, бил той и най-велик маг и алхимик, да противопостави волята си на волята на Саулот, прекарал хилядолетия в укрепените стени на своя разум? Тремер не е могъл напълно да унищожи Саулот, а това значи, че заедно с кръвта, той изпил и душата му – душа, която е многократно по-силна от неговата. Горатрикс проумял това и затова избягал, знаейки, че Саулот ще го унищожи, ако Горатрикс разгласи тайната му.
И сега, в Последните Нощи, Домът Горатрикс, станал Тремер отстъпник, е унищожен, а сред Тремер ходят слухове, че прородителят им се е събудил отново. Самият Тремер.
Или Саулот, който властва над най-организирания клан и без съжаление ще го принесе в жертва на своите планове?
Та нали те са неговата Кръв.
Ангелите на своя Бог.
Вторият забравен клан е Кападокия. Разбрах, че Самеди са остатъци от този клан, който нявга е бил равен на Вентру и Цимице.
Кланът се наричал Клан на Смъртта. Не затова че са били жестоки или извратени, никак даже. Те се интересували от нашата природа и природата на смъртта във всичките й проявления – човечество, Събратя, призраци. Нямали равни в тези занимания.
И Патриархът им имал най-невероятната мечта.
Както и Саулот, и той търсел разбирането на нашата природа и прераждането. Но за разлика от него, виждал външния свят не като източник на мъдростта, а като преграда пред пътя на истинското познание.
Както и Саулот, и той загинал. Не знам дали Тремер и неговите амбиции са били част от плана на Саулот, но Август Джовани, дете на Кападокия, търговецът в храма, Юда на клана, бил едва пионка в ръцете на Кападокия.
Не, Кападокия не е искал да повтаря пътя на Саулот. Той прекалено обичал клана си, за да извърши подобно нещо. Вместо това … Но нека позволим на Кападокия сам да говори за себе си. Ето какво казал той на събеседника ми, малко преди своята гибел – неговият урок към децата му.
Сред клана Малкавиан отдавна живее една мъдрост. „Когато аз пренесох в жертва растения и се храних с тях, аз се възвисих над тях и станах техен Бог. Когато аз принесох в жертва хора и се храних с тях, аз се възвисих над тях и станах техен Бог.”
Малкавиан знаят за тези неща повече от другите кланове. Те разбират, че духът се възнася – от растенията към животните, към човека, към Събрата. Ние не сме прокълнати от Бога. Ние сме благословени.
Нашият Спасител е казал: „Онзи, който яде от плътта ми и пие от кръвта ми, живее в мен и Аз в него.“ и „Онзи, който яде от плътта ми и пие от кръвта ми, живее вечно и Аз ще го върна в последния ден.“ Евангелието на Лука казва: “ И в агония, той се молел по-усърдно и потта му била кръв, падайки на земята.“ Кръв вместо пот, както и при нас Кръвта е вместо пот.
Нашият Спасител бил нещо повече от човек или Събрат. Но Събратята са стъпало от пътя. Ние не сме Прокълнати. Ние сме на крачка по-близо към Бога чрез Каин. Милоста Господна е и за нас. Но имаме нужда от своя агнец за заколение, за да спасим Събратята.
Нашият Спасител е казал: „Аз съм хлябът на живота. Който дойде при мен, няма да гладува; който повярва в мен, няма да страда от жажда.“ Аз ще отида при Него, ще повярвам в Него, ще погълна Него и стана Него. Както Събратята се хранят с хора, аз ще принеса Бога в жертва и ще Го погълна, за да се възвися над Събратята. Аз ще стана Бог над всички. Както бях длъжен да умра, за да стана Събрат, така трябва да умра, за да стана Бог. Аз трябва да умра за самия себе си, така както умрях за човечеството. Моята смърт ще бъде разпятие, моето поглъщане на Бога ще бъде тайнство. То трябва да бъде съвършенно деяние, чиста постъпка за благото на всички, дори за враговете ми.
Аз правя това, което е замислил Бог.
Ние сме клан на живота след смъртта, живота зад границата на смъртта. Смъртта не е край, но начало и аз ще съм лодкарят на душите. Нека имащите уши да чуят. Нека имащите разум да проумеят. Нека имащите душа да разберат. Амин.
Сбогом…
Бръщолевене на луд? Ръководство към действие? Успял ли е Кападокия да извърши онова, което бил замислил? Или не?
Не знам.
Знам, че ако Кападокия е мъртъв и Август Джовани е заел мястото му, то остатъците от клана ще бъдат първите загинали в Края на Джихада.
Ако пък не е, то кланът му са ангелите на своя Бог.
Джовани последвали пътя на Тремер и унищожавали всичките представители на клана Кападокия, които са успявали да намерят. Част от тях избягали в новооткритите тогава земи на Америка. Други останали в Европа, криейки се от жадните за тяхната кръв ловци. Част от древните кападоки се скрили в света на сенките, чакайки часа, в който ще се върнат и ще отмъстят.
Шестата Буря дойде и настана часът да се завърнат и отмъщават. Те се върнаха и унищожават онези, които са ги унищожавали. Те не водят война, не убиват онези от тях, които са прекалено млади и не са вземали участие в лова над тях. Синовете не трябва да плащат за греховете на бащите си, когато бащите все още са живи. Но бащите няма да избягат от отмъщението на Кападокия.
Послеслов.
Е, това е всичко което се сещам и което съм научил през последните години. Честно казано нещо ме влече да се присъединя към братята си в тяхната игра на Джихад, но и нещо ме спира. Прекалено съм млад, за да помня древни гонения и обиди, и прекалено стар, за да слушам сляпо старейшините, и прекалено циничен, за да очаквам победа.
Седя си в старото родово имение в глухата провинция на Италия. Местните заобикалят този дом отдалеч, смятайки го за прокълнат. В мазето е скрит ковчег, който търпаливо ме чака. Гледам през прозореца и виждам наближаващото утро и палещото слънце, все така възлизащо и залязващо, както и тогава, когато Каин убил Авел. На коленете ми лежи меч – символът на нашата традиция. Символ на Ангел на Смъртта, сляпо изпълняващ волята на своя Бог, биха казали кападоките.
Всъщност не бях ли аз винаги изпълнител на чужда воля, пионка в нечии ръце? Или пък съм прекалено изморен и трябва да заспя, за да се събудя след векове – или дни? А може би ще събера остатъците от своята воля и ще остана да погледам слънцето?
Слънце, меч и гроб.
Символите на цялото ми съществуване.
Възможно е след час тук да лежи само купчинка пепел.
Възможно е да възкръсна в Съдния Ден, денят на Геена и да стана храна на Древните.
А може би вие някой ден ще завиете по неправилната алея и зад гърба ви изникне нервно кикотещ се скелет в черно наметало и с остър меч, с който той ще свърши съществуването ви.
Във всеки случай, сбогом завинаги.