„Последният самурай“ („The Last Samurai“) – последната героична история от XIX век

Да си призная честно не харесвам особено Том Круз като актьор. Не харесвам и типично по американски наситените с патос филми. Не харесвам и филми, в които главният герой американец попада в непозната нему културна среда и за нула време успява да стане водеща в нея фигура. „Последният самурай” успява да съчетае тези три „гряха” едновременно. Въпреки това ще избързам малко напред и ще кажа, че филмът много ми хареса.

Историята на пръв поглед не е от най-неочакваните – героят на Том Круз, капитан Олдрин, е ветеран от войните на янките с индианците от през 70-те години на XIX век. Мъчен от угризения за избитите невинни, той прекарва основната част от времето си в компанията на бутилка уиски. Късметът му обаче се обръща, когато заедно със стария си сержант бива нает бившия си командващ, виновен за издевателствата над цивилни, за да обучат новосформираната войска на японският император да се справи с бунта на непокорните самураи. Не се наемам да твърдя дали филма е исторически коректен и дали е изобщо е имало подобни събития в тогавашна Япония.

Скоро след появата си в Япония и началото на обучението на императорската армия, капитан Олдрин бива пленен от предводителя на самураите Кацумото (за чиято роля японският актьор Кен Ванатабе заслужено беше номиниран за Оскар, който за съжаление на спечели). В разговорите си с него героят на Круз открива очарованието на самурайската философия и постига душевен мир. Останалата част от историята се развива на забързващи се обороти до грандиозният финал. Но няма да ви развалям удоволствието от филма като ви я разказвам, въпреки че в голямата си част тя е лесно предвидима.
Достойнствата на филма не са толкова в дълбочината на историята му или в гениалният диалог (в който все пак има доста забавни хрумвания). Голяма част от очарованието се крие в играта на Ванатабе, за когото не е особено трудно да засенчи „главният герой” Том Круз, както и на останалата част от японските актьори, участващи във филма. Много голям принос за цялостното усещане на филма се дължи и на добрата операторска работа – отлично заснетите бойни сцени ми харесаха много, въпреки наситеността си с типичния за такива филми патос. А природните картини от японските планини определено могат да си съперничат с тези от „Властелина на пръстените”.

„Последният самурай” е един много човечен и тъжен филм за погубването на древните моралните ценности и героизма на цяла една класа от цинизмана прогреса. По личната ми скала го оценям с 8/10.

Автор:Димитър Чизмаров – DeepBlue