Demon: The Fallen – част първа

„Demon: The Fallen“ (c) е продукт на White Wolf Game Studios (TM).

Интродукция

Мрак под него и бушуваща буря отгоре. Гавиел се бореше да се измъкне от Пъкъла с всяка частица от неговата воля и малко по малко се приближаваше към Въртела. Ветровете изгаряха душата му, но той ликуваше в болката. Можеше да почуства колко близко е до това да бъде разкъсан на парчета, предавайки се на вечна забрава, но това само го подсилваше. По-добре е да се бориш и да загубиш, отколкото да седиш и да не правиш нищо. Това бе урокът на Пъкъла, и Гавиел го беше научил добре.
Ветровете се усилваха, колкото по-високо се качваше, но отвъд бурята Гавиел можеше да почувства границата на Духовния свят и тъканта на Материалния свят. Въртелът се опитваше да го въвлече обратно в абсолютния мрак, прерязвайки душата му като ледени ножове, но той се насили да продължи и приветства агонията. Ако имаше уста да говори, то светът на мъртвите би се разтреперил от неговия предизвикателен смях. Всяка секунда го приближаваше до света, който си мислеше че е изгубил завинаги. Вече можеше да си спомни чуството на студена тъмнина между звездите или тръпката на огъня, който кръстосваше тялото му. Вече можеше да вкуси въздуха на зеления свят, за чието създаване беше помогнал, и да усети живата земя под краката си. Жадуваше за това. Желаеше го със страст, неусещана от еони. Сега това нямаше да го изкушава повече.
Гавиел прониза Завесата между световете като огнена стрела, бегло съзнавайки колко много сила е изхабил за своето бягство. Светът увисна пред него, достатъчно близко, за да го докосне, но въпреки това той чустваше как душата му се разнищва, заплашвайки да се разпадне, освен ако не намереше убежище от бурята.
Той се устреми към земята като метеор, симфонията на шест милиарда души премина през неговата собствена и през надеждите и страховете им Гавиел усети ехтенето от смъртните им тела. Някои души горяха ярко като раждането на звезда, други тлееха като въгленче, бледа светлина, свиваща се в кухината на човешкото тяло. Той усети едно от тези тела, трептящо от живот, но с пречупена душа и се вряза като гръмотевица.
Ноктите на Въртела бяха нищо в сравнение със шока от обсебването.
Порой от образи. Чувства. Спомени. Бледи и равнодушни в сравнение с неговите, но бяха толкова много.
Те се разбиваха в неговото съзнание като лавина, затрупвайки го под тежестта си.
Той отвори очи. Бузата му беше допряна до студен, мокър асфалт, и усещаше кожата си гореща и наранена. Някой го дърпаше за рамото, опитвайки се да го претърколи. С мърморене, Гавиел се обръна.
Господи, о, божичко, кажете че сте добре! – млада жена го гледаше, бузите й зачервени от студа, сините й очи пълни със сълзи.
Той лежеше в средата на заснежена улица. Студена, бездушна светлина се излъчваше от неясни сфери пред него, забулени от падащия сняг. В ляво се виждаха фаровете и бронята на кола. Двигателят беше още включен и по капака имаше кръв.
Жената пусна кашмиреното му палто, и помоли Бог да прости това което бе сторила. А Гавиел, прокълнат от Рая, изпълни новите си дробове и започна да се смее…

Сценична треска

Защо съм тук?
Стоя в коридора, вторачил се в тази врата с надпис “Гримьорна” и си задавам същия въпрос отново. Тук стоя, Мелбогатра, новопоявил се в света и нетърпелив да отменя Сътворението, и все пак първото нещо което почуствах откакто пристигнах беше любов – нежелана, проклета любов.
Беки.
Не мога да се отърся от нея, независимо колко пъти се опитвам. Опитвам се да разперя крилете си както моето първоначално аз, което някога ваеше планини. Но моите пословични крила се блъскат в ребрата ми. Аз съм заседнал тук и това ми докарва главоболие. Натискам дръжката и влизам в гримьорната, все още чудейки се.
Тя приключва грима на някой друг с леко движение на четката, преди да ме покани на стола. И аз се озовавам зяпнал нейното крехко несъвършенство, все още чудейки се какво е видял Макс в нея, докато се любувах на всеки сантиметър от тялото й. Толкова смъртна. Обичам дивите руси кичури, избегнали червената лента. Обичам нежните бръчищи в ъгълчетата на очите й. И бледите ягодови устни. Познавам я, защото Макс я познаваше. Обичам я, защото Макс я обичаше. Макс и аз сме едно.
Всъщност Макс я обичаше достатъчно, че да си окачи въжето и да се обеси след като не успя да спечели нейната любов. Макс обичаше Беки и следователно я обичам и аз, по условие. Това е от което ме боли най много.
Тя забелязва на къде гледам, и нанася грима още по силно за да ме накра да отместя поглед. Благодарение на високата яка, тя не може да види белезите от въжето по врата ми, въжето което уби Макс. Но въпреки това я карам да се чуства недубно. Малка гримаса кара бръчка да се появи между веждите и.
– Бих желала да не правиш така.
Мога да чуя раздразнението в гласа й. Но съм пленен от струйката пот, стичаща се по снежнобелия й врат, и от нежното докосване на четката по врата ми. Възхищавам се на докосването.
Никой не ме беше докосвал физически преди. Дори Бог.
Протягам се да докосна лицето й и докосвам красотата. Не помня нищо толково възвишено като топлината на нейната плът. В сравнение с това да бъдеш пленен в адската Преизподня, където кожата ти е пленена ярост, този момент е… Рай.
Бръчката става по-дълбока и тя отмества поглед.
– Господи, Макс, нямаме време за това. – И след един последен смразяващ поглед, тя се прехвърля на следващия актьор. Никога не ме поглежда в очите. Част от мен би искала, за да може да види новия пламък в очите ми.
Но не, това единствено би я изплашило. Знам това. Моят поглед е прекалено горещ. Все още нямам умението на смъртните да прикривам емоциите. Никога не съм имал тяло преди това.
Следя Беки с поглед, независимо от чуждите очи, вперени в мен. В гримьорната цари тишина, наричаме това бременната пауза.
Улавям се да мисля: ”Просто се обърни. Беки. Погледни ме. Повярвай в мен.”
Чарлз, сценичния ръководител, си подава главата, разсейвайки всички от напрегнатия момент.
– Завеси след петнадесет.
Лекият шум на нагласящи се костюми и на грим в последната минута. Беки изчезва зад двойка актьори, нагласящи своите костюми.
– Макс. – Чарлз се появява – По-добре ли се чустваш?
Казвам „да“, изпускайки мъничко, че (аз или Макс… все тая) изгубих всяка надежда, вързах въже около врата си и се превърнах в приемник на демон.
Да, изпуснах тази част.
– Тод те прикри чудесно – каза Чарлз.
Усмихвам се на Тод, който седи с книга в скута, облечен, гримиран, без да има какво да прави.
Усмихва ми се с крокодилска усмивка. Той искаше моята роля – обикновена мечта за обикновен човек.
Предполагам че след тази вечер така или иначе ще я получи.

Всички , от актьорите до публиката, са се умълчали. Актьорите са ме зяпнали с широко отворени очи. Публиката е затаила дъх. Никой не помръдва.
Просто усъвършенствах една сцена пред нашата малка къща, прецаквайки безжизнения диалог. Дори публиката може да познае, че това не беше по сценарий и се развълнува. На тях им е по-интересно това неочаквано развитие на действието, отколкото това, което беше преди минути.
Не ме разбирайте погрешно. Каръл Чърчил е чудесен сценарист и драматург. Любима е на Макс, което я прави и моя. “Светлина в графство Бъкингам” е една от най-добрите пиеси, които е написала. Но просто не ми се струва правилно.
Все пак става въпрос за очакваното завръщане на Христос. Аз играя богат, стар търговец, който набира младежи за армията на Христос. И моята реплика е следната: “Ако се присъединиш към армията, ще бъдеш един от светците, ще управляваме заедно с Христос хиляда години”.
Само дето не го казах, защото е глупост. Знам че е. Преди време ме излъгаха по същия начин. За това вместо това казах следното: “Ами ако всички сме като Христос?”
Това е разковничето. Ние демоните сме първите месии, първите спасители. Бяхме три милиона и отгоре мъченици, опитващи да спасят човечеството, но въпреки това се провалиха. И въпреки това един мъж си помисли, че има надежда да спечели Божията милост. Нима си е мислил че има по голям шанс за успех, защото е Божи син? Ние всички сме негови синове и дъщери. Ако Бог е послушал молитвите на Христос заради другите, знаете ли какво прави това вас, хората? Домашните любимци на Христос. Не се връзвам. И за това питам: какво, ако Христос е като всеки друг смъртен, плачещ на собствена Голгота, опитвайки се отчаяно да привлече Господ към собствената си молитва. И какво, ако смъртта на Христос на кръста е била само план да скрие от хората истината – че Бог не го е грижа?
Сега всички са ме е зяпнали – и актьорите, и публиката – шокирани. Половината актьори се правят, че не са чули, а другата половина се опитват да включат моята реплика в пиесата. Някои от тях започват да спорят на сцената. За момент те са като истински хора, вместо измислени герои. И всичко това заради мен.
Тогава го почуствах – пламък на вяра, запален от моето изказване. Някой там иска да вярва, някой там иска да прекрачи границата между пасивния наблюдател и активния участник. Някой иска да участва и да вярва отново.

Изритаха ме – голяма изненада.
Бях на сцената за час, като ДеНиро, играейки проповедник на правда и спасение и не мисля че някой дори мигна за този един час. Бях Бог на сцената. Без изход.
Това е проблемът. Нашият директор е по-голяма примадона от актьорите и не може да търпи друг Бог в компанията. Синдормът на пчелата майка. Трябваше да свикна.
Е, изгнанието ми от сцената не трая и седмица. Много хора бяха чули за изпълнението и още повече се тълпяха да видят средното представление на класиката на Чърчил, надявайки се да съм там. Компанията ме искаше обратно. А други ме искаха още повече.
– Ние импровизираме при нашите изпълнения – ми каза Джеси от ХолиУоркс. Техните изпълнения бяха като трубадурите от средните векове, където групата е била без декори и костюми. Наредени под формата на подкова, те изпълнявали морални пиеси, като пристъпвали в центъра и изпълнявали своите действия и реплики.
– По този начин ще можеш да добавиш и това което чустваш – каза той, усмихвайки се.
Той знаеше какво искам.
Беки дойде с мен вкъщи след последното представление. Тя беше искрата вяра, която почувствах. Трудно е да повярваш, че под тази твърда обвивка се криеше душа с нужда от посока. Тя и Аз. Не бяхме толкова различни.
Казах да на ХолиУоркс. Ако Беки можеше да повярва в мен, значи имаше и други които можех да достигна.

Мъжът на третата редица. Този, който е облечен в избледняло сиво палто и изглежда сякаш не може да си спомни последния път, когато е ял или спал. Той ме дебне.
Идва на всичките ми представления и дори няколко пъти съм го виждал пред блока.
Има злобно излъчване, сякаш таи в себе си гняв. Също има и вяра, но я държи дълбоко заключена в себе си. Това е неговата мръсна тайна. Той е сам или поне така си мисли.
Присъства на всяко представление за последния месец, независимо къде бяхме. Той е почти толкова отдаден, колкото е Беки и другите петима, които ме намериха оттогава. Те ме къпят в своята вяра, а аз им давам надежда. Толкова е просто.
О, бих могъл да се спазаря с тях и да ги принудя да подпишат договори за богатство или власт, но не съм такъв демон. Поне не често. Давам им това, от което имат нужда, не това което си мислят че искат. Не е моят стил, благодарение на Макс. Неговите спомени и мисли промениха всичко.
Но съм сигурен, че този мъж не е като останалите – той ме дебне. И това, което наистина ме безпокои, е че е разпознал някои от новите ми приятели. Той ги наблюдава почти толкова, колкото мен. Най-вероятно дори ги е виждал да влизат или излизат от апартамента ми. Не съм толкова разтревожен за себе си, колкото за Беки.
Трябва да се срещна с него и да му прошепна няколко избрани думи. В края на краищата той иска мен.
Тази вечер представлението е в обществен център. Не голяма сграда, но пък последния месец е все така. Хората искат да видят надарения актьор, който импровизира свети личности със спорен усет. Играя всички: Христос, Моисей, Архангел Михаил, Свети Петър, Лазар…
Всъщност те не са дошлли за представлението, дори и да не го знаят. Те искат да вярват, че тези светци и пророци всъщност са съществували. И за момент в този изпълнителски кръг, в моя черен работен комбинизон, вливам нови сили в тяхната вяра. Те вярват, поне мъничко, че Христос е плакал кръв на Голгота, защото е знаел истината, че Михаил е предал Луцифер.
И когато приключим представлението, група от почитатели ме обгражда. Не мога да кажа че се оплаквам, само че този път моят дебнещ си пробива път през тълпата и застава пред мен.
Не се е бръснал или сменял дрехите поне от седмица. Вони на стари цигари и бутилка се подава от палтото му. Слънчевите очила крият кървясалите му очи, но аз съм готов, каквото и да направи.
Той се накланя, така че само аз да го чуя:
– Знам какво си. Аз ще те убия.
И изчезва в тълпата.
Не ме разбирайте погрешно, оценявам честното предупреждение, но по принцип убийците не убиваха ли в гръб, без тези малки учтивости? Просто съм любопитен.
Можех да го убия още там – да го размажа в старозаветен стил, но този, който задържа моята отмъстителна ръка, бе Макс. Иначе демонът в мен би разкъсал дебнещия с голи ръце и би изял сърцето му. Но с Макс намирам моите предишни изпълнения ужасяващи… Най-вече защото са малко прекалено удобни.
Точно в тези изключително човешки моменти, разликата между мен и Макс е болезнено очебийна. В тези секунди аз си припомням, че съществувам на най-скромното ниво.
Понякога се улавям, че се взирам в нощно небе, обсипано със звезди и за секунди спирам дъха си в благоговение.
Забравям, че някога бях там. Че някога бях една от тези звезди.

Стоя пред собствения си апартамент. Вратата е открехната, но вътре е тъмно. Навътре осветена от коридорните светлини виждам ръка, стърчаща иззад вратата. Беки.
Влитам вътре през останките на моята дневна, заслепен от емоциите, бушуващи в мен. Можех да почувствам, че има някой друг вътре, там в сенките на стаята. И само ледената сигурност, че ще разкъсам спотайващия се на парченца ме задържаше фокусиран тук и сега.
Хванах ръката й и я допрях до устните си. Вкусвам ледената мекота. Обичам я повече отколкото Макс би могъл. И цялата болка, която бях почувствал през последните няколко еони избухна. Нейната вяра ми помогна да изчистя кръвта й от боклуците, с които беше пълна. Любовта на Макс ми припомни какво направи хората достойни за болката, която изтърпяхме. И всичко това беше за нищо. Бог я искаше мъртва и тя бе мъртва.
Макс иска да плаче и да легне до нейното тяло, но Мелбогатра в мен вие вбесен. Крилата ми пърхат до ребрата ми, сякаш са славей в малка клетка. И искам да крещя със същия глас, с който някога създавах. Проблемът е, че вече не мога. Затова се фокусирам върху целия си гняв и омраза – същата тази буря, която ме преведе през Божието мъчение и изкарах Макс навън.
Някой се промъква в мрака. Обръщам се към звука.
Дебнещият замахва със стоманена тръба. Едва го отбягвам и тя просвирва край ухото ми. Съсредоточавам се върху силата и убеждението си – същите сила и убеждение, които Беки и останалите ми дадоха. Мога да почуствам мускулите си тръпнещи от мощ. И ги съсредочавам в удар. Уцелвам дебнещия в рамото и чувам как нещо изпуква. Изкрещява от болка, но със здравата ръка ме удря в челюстта с тръбата. Едва почуствах болката.
Изтеглих силата си на повърхността. Проявих се. И гърдите ми блестят като пещ от светлина. Това, че бях с Беки, погаси много от страданието ми, но съм в капан между двете си същности. Проявявам се в адска светлина и символи, но все още съм с ангелска сянка. Уморените ми крила са като петна от прах, спираловидни рогове украсяват главата ми, а сто-ватовият ми ореол грее в червено.
Може би съм бледа светлина в сравнение с Горящия Храст, но все още съм проклет АНГЕЛ.
Моят преследвач се подхлъзва и пада назад, но аз го следвам. Очите са му разширени от страх и шарят, сякаш се опитва да изкрещи, а е забравил как. Вдишването ми сякаш изкарва въздуха от дробовете му. Той хленчи, а неговата жалка воля се превръща на прах. Спрях се, за да нанеса Милостив Удар.
– Съжалявам, – проплака той. – Не исках…
Погледнах го, а яростта ми кипеше. Сила пращеше около тялото ми и искаше да го поваля. Исках да изкормя вътрешностите му и да нацепя костите му на трески. Исках да разкъснам гърлото му със зъби. Но…
Не мога. Не и без да изгубя всичко.
Все още обичам Беки. И не искам да изгубя тази любов заради омраза. Бях постъпил така преди и ми трябваха хиляди години, за да си я върна.
Пуснах го и покрих своята същност. Крилата от прах се разсипаха на пода, рогата се прибраха в черепа ми. Отново приличах на Макс. Но моя преследвач знаеше. Той лежеше в краката ми, разсипан от хлипове и от омраза. Както чувствам вярата на хората, така чувствам и тяхното нещастие. Него не го е страх, а е обзет от духовна пустош, Каква? Аз и Макс разбирахме прекалено добре.
– Защо? – проплака той. – Защо не мога да те убия? Знам какво си, видях те на сцената.
Вгледах се в него, все още чудещ се дали да умре или живее. Бях глупак. Мислех си, че никой няма да забележи. Бях небрежен в своята сигурност и позволявах на божествеността си да се промъкне тук-там. И най-накрая някой ме видя такъв, какъвто съм. И Беки заплати за моята грешка.
– Всеки път, когато идвах на представление, – промълви между хленчовете той, – си мислех: сега ще го убия, днес, със сигурност.
– Защо не го направи тогава? – попитах го през стиснатите си зъби.
– Не можах. Гледах те как играеш. Всеки път. Аз вярвах, а не исках да вярвам. Всеки път. Всеки път се страхувах и отлагах. Утре, казвах си, ще умреш утре.
Можех да чуя гнева в гласа му, и да усетя отровата във собствената му вяра.
– Защо?
– Защото не исках да вярвам в Бог, а ти ме накара!
– Какво?
Моят преследвач подсмръкна, възстановявайки част от хладнокръвието си. Бях събудил нещо в него, вяра, която той не искаше. Но не би могло да бъде чак такава изненада за него.
Винаги съм си мислел, че ако Бог е истински, тогава той е истнски задник, че е създал такава клоака.
– Родителите ми бяха убити. Ракът уби съпругата ми. Целият ми живот бе съсипан. Но такива неща се случват, нали?
Моят преследвач се примъкна до един стол и седна. Гледаше ме с нахалство във влажните си очи и придържаше счупената си ръка.
– И тогава се появи ти и ме накара да повярвам. Изведнъж повярвах в Бог, само за да видя, че на Него не му пука. Не му пука за никого.
Тишина настъпи в стаята и аз коленичих до Беки.
– Не исках да я наранявам, чаках теб и тя ме изненада. Тя…?
– Тя ще бъде добре – казах. – Но ти най-добре си върви.
– Какво?
– Изчезвай от тук.
– Но аз се опитах да те убия – каза той ставайки бавно. – Защо би…
– Защото си прав, на Бог не Му пука за теб, никога не Му е пукало, да знаеш това си е наказание.
Моят преследвач бе зашеметен и тръгна бавно към вратата, поглеждайки назад само веднъж. Но той няма да се измъкне толкова лесно. Все още желая отмъщение.
– Но въпреки това има условие – казах.
Той ме погледна със страх. Вече го бях ударил достатъчно силно със своето величие, оставяйки го слаб и податлив.
– Условие? – попита.
– Да. Разбираш ли, на Бог може да не Му пука, но на мен ми пука. Пука ми за моите приятели и искам да съм сигурен, че никога няма да тръгнеш след тях или след мен.
– О, никога няма да го направя – обеща той, малко прибързано за моите вкусове.
– Не е достатъчно – станах и се приближих до неговото посивяло и насълзено лице. Той се опита да стане, но аз го хванах за яката и го принудих да остане на място. Трябва да обещаеш – на душата си – че никога няма да ме преследваш.
– На душата си… – каза той, нервен е, както би трябвало, но също е и много податлив в момента.
– И в замяна ще те накарам да забравиш, че си ме срещал или виждал да играя.
– Можеш ли да го направиш?
Той е достатъчно отчаян, за да го повярва. Отчаянието и слабата воля са мои съюзници сега. Иначе той би осъзнал, че също толкова лесно бих могъл да го накарам да ме забрави, без да трябва да ми обещава каквото и да е и моите приятели биха били в също толкова безопасност.
Но това, което не осъзнава, е че дори след като забрави че съществувам, той винаги ще остане свързан с мен, защото ми даде обещание за душата си. И заради тази връзка, аз ще мога да изсмуквам живота му, бавно и от разстояние, докато искам. Той ще остане слаб и измъчен до края на своето съществувание, и никога няма да разбере защо умира, малко по малко. Ще бъде просто още един в този парад на мизерията. Той ще обвинява направо Господ, защото дори да не ме помни конкретно, в него завинаги ще остане тази безусловна вяра в жестокия, безсърдечен създател, който не дава и пукната пара за него.
Не, няма да го накарам да забрави това, защото, въпреки че има много от Макс в Мелбогатра, също има и много от Мелбогатра в Макс. Макс и аз сме тази смес сега и двамата искаме този човек да страда за това, което е направил.
Наистина, въпреки моята любов към Беки, аз не мога да променя еоните, преливащи от злоба. Аз все още съм демон и това може да ме върне, но имам дълъг път пред мен.
Така че кимнах. Да, аз мога да направя това. Мога да премахна болката, която причиних.
За това съм тук…

Превод: Даркър