Орденът на Свети Георги

Разказът е носител на Първа награда на конкурса „Таласъмия 2005“

Пушек изпълваше студената стая, пушек създаден изцяло от смъртта на хиляди свещи. Нито една цигара не бе палена тук, нито една клечка кибрит и въпреки това пушекът се бе зародил, изпълвайки празното пространство със специфична сладникава миризма.
– И цялото им тяло, и гърбът им, и ръцете им, и крилата им, и колелата наоколо бяха пълни с очи… – прошепна глас в лепкавия мрак.
Дори не бе завършил изречението си, когато на вратата се почука. Миг по-късно, без да чака разрешение, в стаята влезе нисък мъж с газова лампа в ръка.
– Откога не е проветрявано тук? – попита новодошлият с леко раздразнение.
– Откакто той помоли да се зазидат прозорците – дойде спокойният отговор.
На бледата светлина в стаята вече можеха да се различат няколко човешки фигури. Това обаче правеше стаята да изглежда още по-празна.
– Лоши навици му създаваш – промърмори ниският мъж, като внимаваше да не стъпи на засъхналите локви восък на пода. – Ако продължаваш в същия дух, ще повдигна въпроса пред отец Григорий.
– Вече го повдигнах преди няколко месеца – мъжът в стаята се изправи. Дори на светлината на газовата лампа си личеше как мускулите му изпъват бялата му риза. – Само затова ли си дошъл, Лука?
– Едва ли – ниският застана до него. – Съветът иска да им го представим.
– Сега ли? – долови се нотка загриженост. – Последните няколко месеца бяха изключително тежки за него… А и последните няколко нощи изобщо не е спал. Не може ли да изчакат до сутринта?
Ниският мъж само поклати глава.
– Разбирам – въздъхна мускулестият. – Кой ще го придружава този път?
– Аз, ти, близнаците, Петър, Сава и отец Кирил.
– Отец Кирил? – попита мускулестият учудено, като наблегна на “отец”.
– Не питай – Лука поклати глава. – Аз съм само вестоносец. Съветът иска да го им го представим веднага, по възможност в адекватно състояние. Също така искат да са сигурни, че си е взел билките. Точните им думи бяха “ако ще да ги набутате в гърлото му”.
– Разбирам… Значи нямаме никакъв избор?
– Това е изборът ни.

* * *

Минаваше три и половина сутринта. Всички в хотела бяха заспали, в това число и единственият гост. В това нямаше нищо странно – лятото скоро бе приключило, а до студентските празници имаше доста време. Сезонът едва ли бе от най-добрите за туристическия бизнес, но въпреки това, сякаш напук, телефонът на рецепцията прозвъня. Първите няколко пъти никой не реагира. Рецепцията бе на такова място, че единствено една от спалните на персонала беше в близост. Стаите за гости, както и тези за по-важните служители се намираха на втория етаж. Въпреки тези усложнения телефонът продължи да упорства, докато някой в хотела се размърда. Както можеше да се очаква, честта да го вдигне се падаше на новопостъпилия. С мърморене Михаил стана от леглото си и без да отваря очи се насочи към вратата. Единствената причина, поради която не бе започнал да псува, бе, че мозъкът му все още не беше в състояние да възпроизведе каквото и да било. Младежът не си направи труда да светне лампата – пътят му бе добре известен, а светлината съвсем щеше да го разсъни. Вратата сякаш сама се отвори пред него и няколко крачки по-късно слушалката на телефонът вече бе до ухото му.
– Хотел “Планинска песен”, тук Мишел, с какво мога да ви помогна? – попито той механично, като дори не се постара да звучи приветливо.
В слушалката се чу единствено жужене, последвано след секунда от леко изщракване. Който и да се обаждаше вече бе затворил.
Проклети грешки, помисли си Михаил и тресна слушалката обратно на мястото й. Тъкмо се бе обърнал да се върне в леглото си и телефонът отново зазвъня. Изключително раздразнен от това, младежът се обърна и сграбчи телефона преди втория звън.
– Тук Мишел, с какво мога да ви помогна? – попита той, като сега гласът му звучеше малко по-представителен.
Отново жужене, но сякаш този път се долавяше и още нещо. Съвсем тихо, на фона на жуженето се долавяше мелодията на някаква песен. Не беше нищо особено, но нещо успя да заинтригува младежът. Вече чувстваше как сънят го напуска, но това не бе от значение. Достатъчно бе да разбере от къде му е позната тази мелодия и … Щрак.
– А бе да го… – развика се той, след като за втори път му затвориха. Единствено фактът, че можеше да събуди някой от другите в хотела, накара Михаил да довърши изречението си шепнешком.
Това беше прекалено. Някой явно си правеше майтап! Или може би някой от приятелите му се беше напил и се мъчеше да се свържи с него. Това определено би обяснило наличието на музика. Но в такъв случай защо не го бяха търсили по мобилния? По-вероятно някой бе хванал указателя и си правеше майтап. Решението бе да изчака следващото обаждане и да се навика на онези, които го бъзикаха. Разбира се, преди това трябваше да се увери да не би по закона на Мърфи наистина да звънеше някой клиент. Вторачил се в телефона, младежът зачака. Минаха няколко секунди… десет… двайсет… половин минута… минута… пет… По всичко изглеждаше, че майтапчиите бяха преминали на следващия номер или просто бяха отишли да спят.
– Да ти се прецака нета дано – прокле той тихичко на телефона. – Късмет имаш, че не позвъня пак. Иначе щях да ти кажа едно-две неща…
Дори не бе завършил думата си, когато телефонът отново позвъня. Почти доволен от това, младежът сграбчи слушалката и я допря до ухото си без да каже нищо. Да, тихата мелодия продължаваше да звучи от другата страна на линията, заедно с неприятното жужене. Заветният миг би настъпил.
– Слушай какво, идиотче – започна Михаил, като се стараеше да шепне достатъчно високо, така че да го чуе този от другата страна. – Ако не престанеш, ще има да си събираш зъбите. Тук имам уред, който ми показва от къде звъниш, и вече съм засякъл района ти в радиус от сто метра!
Това бяха пълни лъжи, разбира се, но Михаил разчиташе, че другият ще е достатъчно изплашен, за да го вземе на сериозно.
– Ченгетата също следят линията – продължи той. – Така че, ако не спреш да си правиш бъзици, ще прекараш няколко нощи в ареста. Ако толкова ти е скучно, звънни на баба си и…
По линията се чу нещо наподобяващо глас. Думите бяха толкова тихи, че въобще не можеха да се различат.
– Какво? – попита Михаил и притисна слушалката към ухото си.
– Помогни ми… – прозвуча уплашен детски глас, след което връзката прекъсна.
Смайването на младежа бе толкова голямо, че той остана неподвижен около половин минута. Едва след това слушалката отново бе поставена на мястото си. Какво беше това обаждане, по дяволите?!? Може би бе шега? Да, разбира се, че бе шега. Нямаше никакво друго логично обяснение. Сигурно някой негов познат бе намерил телефона на хотела и му бе изиграл този номер. В края на краищата доста от познатите му имаха по-малка сестра или брат. Спокойно биха могли да ги накарат да изиграят ролята си… Но въпреки всички тези логични разсъждения, нещо не даваше мира на Михаил. В него все пак се бе загнездил страхът, че може би това не е шега. Какво трябваше да стори тогава? Нямаше на кой да се обади, тъй като всеки би му се изсмял. А и дори да го вземат на сериозно какво можеше да обясни? Имаше ли и най-малка представа кой му се бе обадил или откъде? Единствената “улика” бе странната мелодия, която му бе прозвучала познато.
Младежът отново се обърна към телефона. Апаратът стоеше безмълвно на рецепцията, където бе мястото му.
– Това е – каза Михаил на глас, за да се успокои. – Ще остана тук цяла нощ, но ще вдигна когато отново позвъниш. Не знам дали това е майтап или някой сериозно си загазил, но няма да мигна, докато не разбера каква е работата!
Казал това, младежът се огледа. Част от него, отраснала с множество фантастични филми и книги, очакваше да последва светкавица през прозореца, силен вятър или поне телефонът отново да звънне и да потвърди, че го е чул. За съжаление, нищо от сорта не последва. При такова развитие на събитията никак не бе изненадващо, че след няколко минути Михаил вече бе задрямал до телефона, а половин час по-късно – когато му стана студено – се бе преместил отново в леглото си. През тази нощ не последваха нови обаждания.
На следващата сутрин всичко бе по старому. В осем всички от персонала бяха на крак и вече се бяха приготвили за поредния скучен ден. В девет без десет готвачът приготви закуската на единствения гост в хотела и я даде на Нели камериерката да я занесе в стаята. Точно в десет гостът позвъня на рецепцията и съобщи на Михаил, че цял ден ще бъде в стаята си и да не бъде безпокоен за нищо, освен за обяда в един. Точно в един обядът бе занесен в стаята му. Половин час по-късно последва ново обаждане със същите инструкции за вечерята в осем.
– Е, Мише, издържаш ли на напрежението? – закачи го Нели, докато слизаше с подноса с приборите.
– Трудно е, но някак се справям – отвърна той почти с безразличие. – Абе, този нормален ли е? От три седмици все същото. Да не смята до следващото лято да я кара така?
– Не се безпокой – засмя се Нели. – Само до Декември. Винаги си тръгва през Декември. Ти се радвай, че вече се обажда. Първия път се бе заключил в стаята си в продължение на три дена, без да отваря на никой. С Калин се бяхме уплашили да не е хвърлил топа. Каква история беше тогава… Наложи се да се обадим на шефа. За едно бройка да викаме полицията.
– Ченгетата? Сериозно ли?
– Съвсем сериозно. Оказа се, че шефът и онзи се познават. Бил някаква странна птица от артистичните. Идвал тук, за да намира вдъхновение. Да, такъв си е нашият любим Иван Григоров. Разбира се, ни е забранено да се обръщаме към него с името му. Било…
– …свързано с кармата му, знам – въздъхна Михаил. Още първия ден бе допуснал грешката да се обърне към госта с “господин Григоров”. – А бе, Нели, я да те питам. Ти получавала ли си анонимни обаждания, докато си била на рецепцията?
– Ох, и ти ли минаваш през този период? Разбира се, че съм. Това е хотел все пак. С реклами по три радиостанции не е трудно някой да ни научи номера. Просто не го взимай на сериозно. Идиоти всякакви.
– Аха… и аз така си помислих.
Наистина, нямаше причина да се безпокои. Ако нещата започнеха на загрубяват можеше по всяко време да кажа на останалите, а в краен случай да извика ченгетата. Тогава историята щеше да се разнищи много бързо. И все пак, нещо продължаваше да безпокои младежа. Детският глас още ехтеше в съзнанието му, но не това бе тревожното. Някак детето бе прозвучало странно. Може би това се дължеше да връзката или на въображението на Михаил, но въпреки това той продължаваше да вярва, че имаше нещо нередно. Цялата случка така го бе заинтригувала, въпреки страха, че когато стана нощ, той прекара часове в гледане на телефона с надеждата да има ново позвъняване. Когато това не се случи, младежът си каза, че сигурно трябва да създаде същите предпоставки като миналата нощ и веднага отиде да си легне.
– Просто трябва да заспя и пак ще се повтори – каза той на глас, с надеждата думите му да бъдат чути.
За разлика от предишните вечери обаче, сега сънят не го спохождаше. След като прекара десет дълги минути във въртене, момчето си пусна радиото да се разсее. Определено имаше ефект. Нощният блок несъмнено бе единствения, който можеше да се слуша – никакви реклами, никакви водещи да прекъсват песните, направо разкош. Единствения проблем бе, че това също не му помогна да заспи. Седемнадесет песни по-късно, докато припяваше на последният хит на Moby, отвън се дочу някакъв звук. Михаил се заслуша, след което светкавично скочи от леглото, издърпа контакта на радиото от стената и прилепи ухо на вратата. Да, без съмнение се чуваше нещо и то определено не беше телефон. Звукът можеше да се оприличи на леко стържене. Отново създанието на младежа се изпълни със сцени от филми на ужасите. Какво ако беше върколак или вампир? Без да губи секунди, младежът изхвърча да затвори прозореца в стаята си, като трескаво си преговаряше всичко, което бе научил от филмите и книгите за вампири, върколаци и други изчадия.
– Най-важното е да не го каня – повтаряше си той докато дърпаше пердето. – Ако не го поканя, той няма…
Михаил би продължил, ако в този момент с крайчеца на окото си не бе усетил някакво движение. Инстинктивно той се обърна да погледне над рамото си, при което изкрещя. Вратата беше отворена, а на прага стоеше едра човекоподобна фигура. Изпаднал в паника, младежът отскочи настрани, при което си удари рамото в стената.
– Какво ти става, бе човек? – попита го фигурата. Беше Калин, управителят. Сега, няколко секунди по-късно, едрата му фигура лесно можеше да се разпознае на фона на светлината. – Ако знаех, че си такова шубе, щях да почукам – засмя се той.
– Извинявай – отвърна Михаил леко замаян. – Стори ми се, че… няма значение.
– А така – скръсти ръце Калин. – Аз слизам в четири през нощта, за да вдигна проклетия телефон, който не спира да звъни, и като идвам тук да те питам защо ти не се грижиш за това, какво заварвам? Да не си пушил нещо.
– Не – въздъхна младежът. – Знаеш, че не ползвам.
– Знам, че не съм те хванал – мъжът се насочи към нощното шкафче и започна да претърсва чекмеджетата. – Нали знаеш, че когато това стане, ще те изритам направо навън. Дори няма да си направя труда да извикам такси.
Пак познатата история. По някаква неясна причина Калин си бе наумил, че Михаил на всеки два дена пуши трева. Защо, оставаше пълна загадка, но управителят определено проверяваше стаята на Михаил при всяка удобна възможност.
– И кой се обади? – попита младежът, като се постара да не звучи заинтересуван.
– Моля? – Калин го изгледа неразбиращо.
– Нали каза, че телефонът…
– А, да. Ми никой. Явно грешка или преплитане на линиите. Човек да се надява, че от БТК ще оправят кашите си с цифровите номера. Пълни глупости! Като нищо може някой да е искал да направи резервация от чужбина. Грижа ли ги е от БТК, че ни лишават от клиенти? На тях само им дай да взимат и да увеличават таксите…
Значи все пак е имало обаждане, помисли си младежът. Точно като миналата вечер. Ако това бе майтап, то определено бе допре изпипан. От друга страна, какво, ако не беше? Ами ако наистина някой бе загазил? Най-разумното решение бе да съобщи на ченгетата или на Калин, или на който и да е. Така Михаил нямаше да се забърква. Определено най-безопасният начин на действие… и все пак нещо в него го молеше да се включи. Това е златната ти възможност, каза вътрешният му глас. От дете си мечтал за подобна възможност и ето че тя дойде. Дори да не си помислил да се откажеш! Подобни неща се случват веднъж в живота. Кой знае, дори можеш да спечелиш пари от това.
– Кой знае, наистина – прошепна младежът.
От една страна добре, от друга можеше яко да пострада. Заслужаваше ли си? Все още имаше прекалено много неизвестни. И все пак, нищо не му костваше да прекара още няколко нощи близо до телефона, поне докато разбере за какво става дума.

* * *

Вятърът почти не се усещаше, сякаш гората не го допускаше да проникне в нея. Тук-там някоя клонка се полюляваше, по-скоро по своя воля, отколкото под чуждо влияние. Дори животните не разваляха тази идилия. Няколко катерички излязоха от хралупата си, огледаха се и след това отново се скриха. Не след дълго обаче спокойствието бе нарушено. На почти незабележимата горска пътека се появи огромно куче, което бавно си проправяше път между храстите. Животното приличаше на немска овчарка, макар да бе значително по-едро. Около врата му стоеше стегната кожена каишка с множество метални кръстове по нея. Звярът за момент се спря, наостри уши и след половин минута започна да души въздуха. Дирята го бе отвела доста далеч, през храсти и дървета, до малко езерце в сърцето на гората. Сега вече бе близко до целта си. Миризмата на жертвата се усещаше ясно, смесена с лепкава сладост и острото зловоние на мърша. Кучето направи още няколко крачки напред, докато стигна почти до края на езерото, след което се спря и отново подуши въздуха. При следващата му крачка обаче, животното бе поразено от силен страх, който го прониза като стрела. Тя беше тук! Със силно ръмжене кучето отскочи назад, но така и не успя да стигне земята. Миризмите и гората около него изчезнаха.
– Сега разбирам за какво сте тук, отче – чу се шепот. – Не знаехме, че отново са започнали да се роят.
– Те винаги се роят, брат Лука – отвърна без капка емоции другият. – Тази е все още млада. Иначе нямаше да направи подобна глупост. Старите биха оставили кучето да разгледа наоколо, без да го наранят. Бог е с нас през целия този лов, но нека не се възгордяваме. Всичко може да е капан. Прекалено лесно намерихме дирята, прекалено лесно я проследихме и като капак на всичко прекалено лесно я видяхме.
– Момчето не усеща други присъствия, отец Кирил – намеси се нов глас. – Не мисля, че сме попаднали в капан.
– Именно това е основната цел на капана – отвърна отецът, без дори да се обръща. – Да създаде впечатление, че не сме в капан. Дори да приемем, че момчето не е сгрешило, то не може да усеща всичко.
– Разбирам и смирено се извинявам.
– Не е ли странно, че има раздвижване по това време? – побърза да смени темата Лука. – Самодивите основно се появяват на пролет…
– Според сведенията, с които разполагаме – скастри го отец Кирил.
– Това не е първото подобно раздвижване, нали така, Кириле? – обади се третият мъж. – Именно затова са те пратили. Това не е просто лов, Съветът иска да разбере какво става. Затова настояваха да се използва момчето.
– Запази заключенията си за себе си, Мартине. Когато Съветът сметне за необходимо да съобщи нещо, го съобщава. Когато не…
– Никой не оспорва това – вмъкна се Лука. – Брат Мартин единствено искаше да огласи опасенията си, че може да е прекалено рано момчето да се излага на подобна опасност. Все пак, с изключение на вас, никой не знае подробностите на този лов и…
Мъжът не продължи, защото в този момент вниманието на отец Кирил, както и на Мартин бе заковано в езерцето. Въпреки слабата лунна светлина, дори от такова разстояние, се забелязваше, че в езерото има поне три фигури.
– Извикай Петър – заповяда отецът шепнешком. – И нека близнаците са готови с момчето. Не се знае какво може да се случи.
Лука не помръдна от мястото си в продължение на няколко секунди. Чак когато забеляза, че Мартин гледа към него, промърмори и безшумно си проправи път назад през гората. Другите двама останаха да гледат езерото, без да си кажат нищо. Сред фигурите в езерото две бяха на жени с типичната за самодивите дълга коса. Интересното бе, че третата фигура бе облечена. Как бе успяла да се появи там, без никой да я усети? Което бе по-странно, защо самодивите не предприемаха нищо? Ако фигурата бе враг, то те трябваше да са я убили, както сториха с кучето. Ако ли не, то трябваше да са започнали да танцуват…
– Повикали сте ме, отец Кирил – появи се младеж на не повече от двадесет, облечен в монашеско облекло.
– Погледни там – посочи им Кирил. – Кажи ми какво виждаш.
Петър кимна и се съсредоточи. В продължение на няколко секунди очите му блуждаеха навсякъде, докато изведнъж не спряха, заковани към мястото, което сочеше пръстът на отеца.
– Виждам две голи жени, две самодиви – започна да шепне Петър. – И двете са млади, и двете са сестри. За пръв път са излезли да се къпят в това езеро. На брега, близо до тях виждам още някой… виждам жена. Не, не жена, самодива.
Кирил и Мартин се спогледаха. Самодива? Това определено обясняваше защо никой не я бе забелязал, но не и защо бе тук и то облечена по такъв начин.
– Тя е по-стара… – продължи Петър. – Много по-стара от тях. Двеста години поне, може и повече. Те й се смеят, намират дрехите й за смешни. Тя им обяснява нещо, опитва се да ги убеди в нещо… но те не искат да се склонят. Виждам… на брега има още някой… Той е плътник.
Отецът претръпна. Какво правеше плътник тук? Не бе възможно да има каквото и да било общо със самодивите и въпреки това… Възможно ли бе да има война между самодивите и плътниците? Самата мисъл беше абсурдна. Двете създания просто бяха прекалено различни, за да имат каквото и да било общо. Единствената възможна причина бе…
– Трябва веднага да се махаме! – каза отецът. – Трябва да предадем на Съвета…
– Виждам как облечената самодива сочи към нас – отново се чу гласът на Петър. – Знае, че сме тук. Другите две самодиви се обръщат към нас. Виждам как се смеят…
– Залегни! – изкрещя Мартин.
Миг по-късно стотици листа и съчки започнаха бясно да се въртят. Кирил постави ръката си върху лицето на Петър, като същевременно затвори и собствените си очи. Значи все пак щеше да се стигне до сблъсък. Ситуацията изобщо не изглеждаше благоприятна. Групата се състоеше от седем човека и момчето, а срещу тях имаше изправени три самодиви, една от които доста опитна. Разумното решение бе да отстъпят, но дали това щеше да им помогне? Двувековна самодива можеше спокойно да убие голяма част от тях единствено с вихрушката си. Едва си бе помислил това, когато вятърът отново изчезна. Моментално отецът извади стоманеният си кръст.
– Заведи Петър при останалите – заповяда той.
– Не можеш сам да се справиш – запротестира Мартин, докато вдигаше Петър на крака. – Не разполагаме с екипировката да се изправим срещу двеста годишна! Да не говорим, че не е сама.
– Всички да сме, пак няма да се справим! Тръгвай!
Без да чака подканване Мартин така и стори. До мястото, където се намираха останалите, имаше около стотина метра – отецът специално бе настоявал момчето да е колкото се може по-далеч от самодивите. От тактическа гледна точка решението не бе добро – така групата се разделяше на няколко части. От друга страна, всички бяха разчитали на това, че няма да бъдат забелязани толкова лесно.
Кирил проследи Матрин с поглед, след което се изправи и започна да маха праха от себе си в очакване. Вече не си правеше труда нито да се крие, нито да гледа към езерото – самодивите щяха да се появят от там, където бяха решили. Догадката му се оказа правилна.
– Дошъл си да ни се полюбуваш ли, черноризче? – чу се звънтящ женски глас зад гърба му.
Мъжът се обърна и видя една от самодивите. Както се очакваше, бе съвсем гола, с коса до глезените, хванала змия в лявата си ръка. При други обстоятелства човек можеше да я сбърка с обикновено момиче, но в присъствието на кръста създанието излъчваше бледо сияние.
– Съжаляваме за кучето ти – засмя се втората, която се появи редом до сестра си. – Ако знаехме, че ти си наоколо, щяхме да убием теб вместо него.
Мъжът направи крачка назад, като извади втори стоманен кръст.
– Доста се надценяваш, чернодрешко – първата самодива избухна в смях. – Най-добре тръгни да бягаш. Ако ни хареса как бягаш, може да те оставим жив до пладне.
– Не ме е страх от вас – отвърна спокойно отецът. – Въпрос на време е преди да унищожим и последната от вас.
Тоз път отговор не последва. Една от самодивите замахна със змията си, докато другата се втурна напред. Поне бяха предсказуеми, успокои се Кирил. Колкото по-млада бе една самодива, толкова по-очевидни бяха действията й. Основните им начини за нападение ставаха ясни още в първите няколко лова. След като бе оцелял в няколко схватки, човек се научаваше как да тълкува на пръв поглед хаотичното им поведение. Тъй като бяха сестри, можеше да се предположи, че ще се редуват в близки и далечни атаки. Фактът, че само една от тях имаше змия за камшик, означаваше, че другата щеше да създава вихрушки.
– Кажи ми, черноризче, червена ли е кръвта ти? – попита една от тях, докато прелиташе покрай човека. Ноктите й разкъсаха ръкава му заедно с част от кожата му.
– Кажи ми, чернодрешко, – чу се гласът на другата. – Сини ли са очите ти?
Въпреки все още да стискаше един кръст в лявата си ръка, на Кирил му бе повече от ясно, че схватката бе приключена. Колко глупаво от негова страна да се надява, че може сам да се справи срещу тях и то сам. Вярно, и двете бяха млади, неопитни, с неразвити способности, но дори и така, всяка една по отделно бе многократно по-силна от човек. Всяка от тях можеше без усилие да изкорени някое дърво и да го смачка с него, а той дори не би имал време да помръдне. Вихърът бе толкова слаб, защото двете просто си играеха с него, както щяха да направят и с остатъка от групата. До изгрев в този район нямаше да остане жив човек.
– Кафяви са, сестро – сякаш отникъде се появи първата самодива, като заби ноктите си в бузата на отеца.
– Жалко. Искаше ми се да си намеря сини очи…
– Кажи ми, черноризче, голямо ли е сърцето ти?
Ноктите на самодивата се насочиха към гърдите на човека, но преди да достигнат целта си районът бе изпълнен с нова вихрушка, този път придружена от град. Едри парчета лед започнаха да преминават през клоните и да се забиват в стъблата на дърветата. Нито едно от тях обаче не докосна Кирил, сякаш имаше за цел да го предпазва.
– С лед и вятър не можеш да ни нараниш – изсмя се една от самодивите, като се отдалечи от вече безинтересния човек. – Това са наши стихии.
– Похвално е, че можеш да си служиш с тях – отвърна другата, като се приближи до сестра си. – Защо не се покажеш? Тогава ще можем да потанцуваме заедно.
Вятърът мигновено спря. Настана пълна тишина, която дори горските животни не посмяха да прекъснат.
– Не се срамувай – подкани една от самодивите. – Ела и се присъедини към хорото ни. По миризмата усещам, че си мъж. Доста млад, но мъж. Ако си достатъчно силен и те харесаме, можеш да станеш юнак какъвто е нямало никога досега. Ще живееше с нас в гората и ще ти се подчиняват растения и животни. Малцина сред хората ще могат да ти се нарекат равни.
– Ами, ако не искам това, сестро? – чу се момчешки глас.
На крачка от отец Кирил се бе появило момче, облечено в черни дрехи. Дори при тази светлина ясно се виждаха отблясъците на множество метални кръстове закачени по блузата му. Косата му, дълга до земята, продължаваше да се вее, макар въздухът наоколо да бе неподвижен. Усмивката върху лицата на самодивите изведнъж де заменена с ужас. Двете гледаха момчето неспособни да повярват на това, което виждат. Миг по-късно прах обгърна всичко.

* * *

Наближаваше полунощ. В хотела беше тихо. Всички спяха, с изключение на Михаил, който се мъчеше да чете една от малкото налични книги. Нямаше представа кой я бе купил, но с всеки следващ ред му се струваше, че предишните собственици не случайно не я бяха взели със себе си. За съжаление нямаше друга алтернатива, с която да си запълва времето до три. Калин изрично бе забранил гледането на телевизия след десет, освен по настояването на клиент. Вероятността единственият клиент да излезе от стаята си бе нищожна, камо ли да поиска да гледа телевизия. По всичко личеше, че щеше да бъде дълга и скучна нощ.
След още няколко с мъка прочетени страници младежът затвори книгата и въздъхна. Не, колкото и да му беше скучно нямаше да продължи да я чете. Книгата сякаш бе писана в 60-те на миналия век! Михаил дори не бе стигнал до втория герой… всъщност все още не бе довършил първото описание. Защо ли му бе на някой да дава толкова безсмислено дълги описания на неща, които по-всяка вероятност не бяха от никакво значение? Както и да се погледне, някак бе малко вероятно някакъв си гардероб да е основното в романа.
Михаил погледна телефона и след кратък размисъл вдигна слушалката. Имаше сигнал, следователно всичко бе наред. И все пак, какво ако в края на краищата всичко се окажеше просто една шега? Позвъняване в три и половина през нощта три дни подред… не бе невъзможно. Достатъчно бе някой да си нагласи мобилния да го събуди точно в това време. От друга страна бе малко вероятно някой да си прави толкова труд за един майтап. Нямаше да има никаква разлика, ако обаждането бе в полунощ, хем тогава щеше да е по-зловещо. Дотук можеше да се заключи, че някой наистина бе загазил. Въпросът обаче оставаше – защо три и половина? Може би бе някой от казармата? Според историите именно към три всичко живо в казармата спеше, включително и тези на пост. Следователно това бе идеално време за вършене на нещо незабелязано. Единственият проблем бе, че гласът звучеше детски. Какво търсеше…
Телефонът звънна. Стреснат, Михаил сграбчи слушалката.
– Хотел “Планинска песен” – каза младежът с леко треперещ глас. – Тук Мишел, с какво мога да ви помогна?
– Добър вечер – прозвуча дълбок мъжки глас. – Бих искал да запазя шест места за следващата седмица, ако е възможно.
– Моля? – Михаил премигна. Не бе очаквал да чуе подобно нещо. – Да, разбира се. Имате ли изисквания спрямо стаите? Всички в една стая ли да са?
– Една единична и две тройни, ако не ви затруднява.
– Разбира се – младежът си записа. – На чие име да е резервацията?
– Георги Илиев, фирма “Оксидон”. Бих желал резервацията да е за десет дена.
– Да, разбира се. Значи от двадесети, до тридесети Август, фирма “Оксидон”, Георги Илиев.
– Искрено ви благодаря. Приятна вечер.
Преди Михаил да успее да отговори, клиентът вече бе затворил. Доста съмнително, особено като се имат предвид последните събития. Без съмнение бъдещите клиенти имаха нещо общо с мистериозните обаждания. Ако можеше да се добере до Интернет, Михаил отдавна да е проверил що за фирма е “Оксидон”, и дали въобще съществува. За съжаление, подобен лукс беше единствено за клиенти и то ако предварително си платяха за услугата. Разбира се, можеше да звънне на някой познат и да накара него да провери, но така и не се реши да го стори. В края на краищата можеше и сам да се справи! Просто трябваше да изчака няколко часа и всичко щеше да се изясни… евентуално.
Докато седеше така, зяпнал телефона в очакване, една от сенките на лявата стена се разтрепери. Хващайки движението с периферното си зрение Михаил се обърна. Нищо. Стената изглеждаше както всякога – светлобежова, украсена с няколко картини. Младежът разтърка очи, внимателно я разгледа в продължение на десетина секунди, след това отново се обърна към телефона. Сянката сякаш чакаше именно това и отново се раздвижи. Този път тя пропълзя изпод едно от картините и без особено да бърза се устреми към пода. В момента, когато човекът помръдна, черното петно отново се скри зад най-близката картина.
– Кой е там? – попита треперещия младеж.
Отговор не последва. Младежът извади джобното си ножче и с бавна крачка се насочи към стената. Каквото ще да става – да става, каза си той. На практика основната причина да се приближи бе надеждата, че не е видял добре и че една бърза инспекция на стената ще разкрие напълно логична причина за случилото се. Вероятно някоя нощта пеперуда бе прелетяла или муха се разхождаше върху крушката на лампата. Беше глупаво да вярва, че нещо особено е станало. Нямаше начин да има привидения, не и тук – хотелът бе прекалено нов, а освен друго не се намираше близо до гробище.
С трепереща ръка Михаил свали една от картините и погледна отзад. Стена. С облекчение момчето си въздъхна, след което свали още една картина. Там също нямаше нищо необичайно. Явно все пак всичко бе плод на въображението му. Оставаше само да погледне зад третата картина и … Като отмести третата картина, вместо да види стена като при останалите две, младежът стоеше пред тъмен правоъгълник, с точните размери на картината. Какво, по дяволите, бе това?! Изглеждаше сякаш при последното боядисване майсторите бяха забравили да отместят картината. Но това бе невъзможно! Никой не можеше да е толкова глупав. Подобни неща ставаха само в комедиите. Младежът внимателно доближи острието на ножа си и почука по стената. Напълно нормална стена. Невярващ, Михаил постави длан върху петното. Чу се кикотене.
– Какво? – изкрещя той и отскочи назад.
– А ти какво очакваше? – отвърна с писклив глас петното и започна да се разраства.
– Какво си ти?
– Има ли значение – сянката вече покриваше цялата стена и започваше да се разпростира по пода и тавана.
– Не! – Михаил се обърна с мисълта да избяга от стаята, но вече бе прекалено късно.
Навсякъде около него имаше тъмнина. Малкото останали цветове бързо изчезваха, заменени от кюмюрено черно. Зловещ смях изпълни всичко, придружен от стържещи писъци. Младежът отчаяно направи крачка напред, но под него вече нямаше под, а бездънна яма, която го повлече надолу.
– Това е наша територия, човече – каза стържещият глас. – Не трябваше да се намесвах. Сега вече е прекалено късно. Нищо няма да остане от теб! Плътта ти ще изгние, кръвта ти ще изсъхне, а костите ти ще станат на прах, отвят от вятъра. Няма да бъдеш нищо! Ха-ха-ха-ха-ха- ха!
Звуците се усилиха. Михаил усещаше как тъмнината започва да глозга дрехите му, сякаш бе в яма плъхове. В какво се бе намесил? Чия територия бе това? Въпроси, на които никога нямаше да намери отговор. Най-лошо бе, че дори не бе сигурен какво точно бе направил, за да си навлече гнева на сянката. Имаше ли нещо общо с телефонните обаждания? Защо чак на третия ден се бе появила? Защо точно него бе избрала? Кирил бе работил в хотела много по-дълго, не можеше ли него да изяде? Не беше честно! Изведнъж силен звън разтресе тъмнината. Михаил инстинктивно подскочи … и се озова отново на рецепцията близо до телефона. С все още размътен поглед той се огледа. Всичко си беше на място – дори картините на стената. Значи всичко това бе сън? Всъщност имаше логика да е точно така. Сенки не можеха да гълтат хора. Просто бе заспал в чакане на позвъняването. Позвъняването!
– Хотел “Планинска песен”. Тук Мишел, с какво мога да ви помогна? – каза той на един дъх.
Отново само пращене.
– Моля говорете по-силно, че не ви чувам – младежът прилепи ухото си към слушалката.
– Помогни ми… – чу се детския глас. – Не искам да съм тук.
– Къде? Кой си? – провикна се младежът.
– Помогни ми… Не искам да съм тук… Не искам да съм близо до тях…
– Кои са те? Къде си? – попита още по-високо Михаил. – Кой си ти?
– Лира… – успя да каже гласът преди връзката да прекъсне отново.
Лира, зачуди се Михаил. Така ли се казваше детето? Или може би там се намираше? Дали това бе първия контакт с извънземни? Все пак се твърдеше, че българският език е междугалактически. Да, сега всичко се връзваше. Ето защо връзката бе толкова лоша – от такова голямо разстояние със сигурност щеше да има смущения. Интересно защо можеше да се свърже единствено с този номер. На Земята би трябвало да има достатъчно силни приемници, да прихванат съобщението. А може би вече го бяха сторили? Какво ако целият разговор се записваше някъде? В такъв случай бе въпрос на време преди да дойдат ченгетата или военните, а може би чакаха специалисти от Щатите? Не, това бяха глупости. По-вероятно връзката бе прекъснала преди детето да успее да се доизкаже. “Лира” просто бе първата част от думата. Оставаше да се намери останалата част.
Михаил се прозина. Утре сутринта щеше да се обади на няколко приятели да проверят за всички възможни думи започващи с „лира”. До тогава обаче няма де е лошо, ако успееше малко да подремне.

* * *

Градът бе шумен като всякога. Въпреки дъжда, “Попа” бе пълен с хора, основно ученици и студенти, които се събираха за поредната съботна среща. Аврора поклати глава. Изглеждаха точно като стадо. Колко лесно можеха да бъдат контролирани в подобно състояние, но каква щеше да е ползата? Това бе единствената причина никой да не се бе захващал с това. Фактът, че можеш да направиш нещо не винаги означаваше, че е разумно да го сториш.
– Тук ли, госпожо? – попита шофьорът на таксито.
Жената кимна и извади десет лева.
– Задръж рестото.
Без да изчака отговор, Аврора отвори вратата и излезе на улицата. Дъждът продължаваше да се излива, но капките сякаш отбягваха жената. Кафявото й сако, както и дългата й черна коса продължаваха да са сухи. Странно защо това не направи впечатление на никого. Хората наоколо продължаваха да си стоят, сякаш нищо не се бе случило. Жената се огледа за всеки случай, след което влезе в страничния вход на кино “Одеон”. Доста неща се бяха случили, откакто за последен път бе тук, далеч не всичките добри. Имаше редица провали, а това на шефа нямаше да се хареса. Най-лошото от всичко бе, че църквата отново се бе намесила. В днешно време дори подкупите не даваха резултати. А трябваше.
Две загубени, цели две! Шефът щеше да е бесен и то с право. Набирането на нови членове бе дълъг и труден процес. Дори без външна намеса кандидатите често се оказваха не на необходимото ниво, а сега и това. Аврора познаваше шефа достатъчно добре, да предположи, че ще заповяда ответен удар. Прибързано и глупаво решение, но той имаше силата да го стори, а тя трябваше да се подчини. Достигайки до предпоследния етаж, жената се приведе във възможно най-представителен вид и почука на една от вратите. Точно пет секунди по-късно тя влезе и затвори вратата зад себе си.
Стаята бе малка, тъмна, без абсолютно никакви мебели, като се изключи един стол в самия й център.
– Е? – попита тъмна фигура от стола.
– Всичко във фабриката е в изправност – докладва спокойно жената. – Няма никаква опасност продукцията да намалее. Прехвърлих всички линеещи там. В сегашното си състояние те ни излагаха на риск.
– Да, да – махна фигурата с ръка – С други думи вече разполагаме единствено с Гамина.
– Бяхте наясно, че за повечето е въпрос на време преди да почнат да линеят в подобна среда. Дори Гамина нямаше да е много по-добре, ако не й бяхте дали полеви задачи.
– Глупости. Просто й завиждаш. Вие двете сте изключенията. Щом след толкова години не сте се повредили, значи няма да се повредите. Но някак си се чудя защо няма нови попълнения? Толкова трудно да се намери…
– Вчера загубихме две – побърза да го прекъсне Аврора. – Гамина ми съобщи, че църквата се е намесила.
– Онези идиоти пак… Ще трябва отново да пратя някой при синода. Все някой трябва да знае къде се крият и когато разбера…
– По-интересното е, че според Галина, църквата също разполагат с нещо, което притежава значителни сили.
– Интересно наистина – фигурата потри ръце. – Възможно ли е църквата да разполага със самодива?
– Гамина не ми каза да е усетила подобно присъствие.
– Което не означава не. Като се замисля, това би обяснило защо през последните пет години почти не се натъкваме на нови. Ако църквата разполага със самодива, те могат да открият местоположението й толкова лесно, колкото и ние.
– Възможно е, предполагам.
– Трябва да помисля над тази перспектива.
– Ако желаете, мога да отида при Гамина и да й помогна.
– Не. Едва ли има нещо толкова сериозно, с което тя да не може да се справи. Искам ти да се върнеш в лабораторията. Ще се погрижиш всичко там да е наред, докато не заповядам друго.
– Прекалено се безпокоите, господине.
– По-добре така, отколкото да застраша проекта.
– Мечтата на баща ви граничи с невъзможното. Легендите имат свойството да преувеличават и преиначават нещата.
– Това означава ли, че не си съгласна с мен?
– Разбира се, че не съм съгласна. До този момент нито съм виждала, нито съм чувала за някой, който лично да е постигал това, за което бленувате. Напълно е възможно цялата легенда да е измислица.
– Ти да не си измислица? За Крали Марко не мога да кажа, не съм го виждал лично, то ти си тук пред мен, сега. Истинска самодива от плът и кръв. Щом ти съществуваш, то защо други така наречени легенди да не се окажат истина?
– Знаете отлично, че нямам собствена воля в случая. Каквото заповядате, ще го изпълня. И въпреки това лично аз считам проекта за абсурден.
– Радвам се, че изказа мнението си. Сега можеш да отидеш в лабораторията.
С леко поклащане на главата Аврора излезе от стаята. Фигурата на стола остана неподвижна в продължение на няколко минути, в очакване на нещо. Твърде много въпросителни се бяха появили в последния момент. Всяка година бе така. Тъкмо когато всичко изглеждаше наред, се появяваха сто неща, които да объркат всичко.
– Тръгна си – чу се писклив глас от стаята. – Какви са заповедите ви, господарю?
– Искам постоянно някой да я наблюдава. Гамина също. И се погрижи да не използваш никой от собствените им таласъми. На тях също им нямам вяра.
– Както заповядате, господарю.
– Нещо повече да знаеш за провала в гората?
– Черноризците наистина са се намесили, господарю. Вече се доста по-внимателни. Никой от нас не може да се доближи до тях, без да бъдем усетени.
– С други думи, и ти не знаеш дали имат самодива или не.
– Никой от нас не долови нищо, господарю. Поговорих с един от плътниците на Гамина, той също казва, че не усетил нищо. Възможно е сред черноризците да се е появил човек божи…
– Ха! Ако това бе станало, щях да знам без твоята помощ. Хайде, изчезвай, и ме дръж в течение за всичко.
Едва бе казал това и стаята би изпълнена със смях, сякаш бе пълно с деца. Тъмнината започна да се движи. Десетки черни петна започнаха да се изнизват под вратата и извън прозорците, докато не бе останало нито едно. Сега стаята изглеждаше различна – широка, с добре осветени бели стени. В центъра, на стола, ясно се виждаше рус тридесетгодишен мъж в сив костюм.
– Тази година ще успея – каза тихо той. – Този път няма да се проваля!

* * *

Мартин нервно се разхождаше в края на каменния коридор. Като цяло той бе спокоен човек, отдал се на служба на Бог. През краткия си живот бе видял повече неща, отколкото цели села можеха да си представят. Още като послушник бе наблюдавал как братята от манастира се изправят срещу нечисти създания. Бе свидетел на поражения и победи, на предателства, на прогонване на стари членове и приемането на нови. В миналото си бе представял, че животът му ще продължи по същия начин, докато Бог реши да го приеме. Вероятно подобна мисъл бе изпълнена с прекалено много гордост, защото един ден се случи нещо, което промени живота му завинаги.
Мартин бе още млад тогава – на не повече от двадесет и седем. Съветът го бе изпратил заедно с още няколко братя да ги отърве от няколко таласъма. Според сведенията таласъмите се бяха настанили в една пещера и се забавляваха да отнемат зрението на хората, които влизаха, и след това с гласове и писъци да ги насочват към пропаст където да намерят смъртта си. До този момент вече бе имало двадесетина потвърдени подобни случаи.
Самото залавяне на таласъмите се бе оказало далеч по-лесно, отколкото Мартин си бе представял. Дори не се бе наложило да използват стръв – таласъмите дотолкова бяха свикнали с хората, че сами се бяха появили да отнемат зрението на поредните си жертви. Разбира се, сметката им излязла крива и с помощта на кръст, малко светлина и стандартен ритуал за унищожаване на дребни демони мястото бе прочистено от присъствието им. След като това бе приключило, Мартин бе заповядал да проверят цялата пещера, като за всеки случай носят запален тамян. Всичко изглеждало толкова просто, докато не попаднал в отделна галерия дълбоко в планината. Там намерил нещото, което бе променило всичко. На пода на пещера стояло дете на няколко гадинки, обвито единствено в собствената си коса. Както бил обучен, Мартин моментално извадил кръста си и започнал молитва за прогонване на нечисти създания. Момчето само го бе изгледало с любопитство, след което се усмихнало…
– Отец Григорий ви очаква – прозвуча гласът на възрастен мъж в коридора.
Мартин леко се поклони, след това закрачи напред през отворената врата в приемната на игумена. Когато се озова там, мъжът забеляза, че освен отеца имаше още две фигури – отец Кирил и брат Петър.
– Брат Мартин – каза игуменът и му даде знак да застане до останалите двама. – Научих, че доста обезпокояващи неща са се случили в близките дни. Искам да чуя и твоето мнение.
– Не мога да съм сигурен отче, но предполагам, че освен всичко останало сме се изправили срещу човешка алчност – каза Мартин.
– Обясни.
– Най-старата от самодивите бе облечена в човешки дрехи. Няма причина да стори това, освен ако не й е било заповядано. А за да й е заповядано, трябва човек да е отмъкнал дрехата й, докато се е къпела.
– Да – кимна игуменът. – Не за пръв път се случват подобни неща. В миналото манастирът вече веднъж се е справял с подобен враг. Далеч по-значимото в случая, нещо което нито ти нито който и да било от останалите забеляза, е че този, който притежава самодивата, се стреми да се сдобие с още като нея. Две млади самодиви, по всяка вероятност наскоро появили се. Каква друга причина може да накара двестагодишната да се занимава с тях? Освен това, не забравяйте плътника. За какво й е на самодива плътник? Отговорът е, че той принадлежи на същия човек, който владее самодивата. Защо никой не се е сетил да обърне внимание на него?
Останалите се спогледаха.
– Не, братя, подготовката ви не е на ниво – поклати глава игуменът. – Вие, както и останалите, сте наказани на три дена уединение без хляб и вода, през които да разсъждавате над грешките си.
– Да, отче – поклониха се и тримата.
– Отец Григорий – обади се Мартин. – Докато размишляваме над грешките си, кой ще се грижи за момчето?
Игуменът се усмихна.
– Очаквах да зададеш подобен въпрос, братко – почеса той брадата си. – Можеш да бъдеш спокоен. Аз лично ще се грижа за него. Сега вървете и изпълнете наказанието си.
Мъжете напуснаха стаята, оставяйки игумена сам. Доста неприятни развития, но от друга страна можеше и да е за добро. Групата се бе натъкнала на нещо сериозно, далеч по-сериозно от обичайния лов. Вече не ставаше дума за унищожаване на нечисти създания. Всички игумени трябваше да бъдат предупредени за инцидента. Още следващата сутрин Григорий щеше да изпрати няколко вестоносеца, които лично да предадат съобщението. Дано по божията воля всеки от тях безпрепятствено достигнеше целта си. Сега оставаше да се заеме с другия проблем.
– Брат Слави – каза той високо.
Възрастният мъж тутакси се поява в стаята.
– Вече можеш да доведеш момчето.
– Разбира се, игумене.
– И се погрижи никой да не ме безпокои, докато съм с него.
– Както кажете.
Момчето… какво ли щеше да прави с него. Навремето Григорий бе против приемането му, дори бе предложил да бъде унищожено, но останалите игумени не бяха споделили мнението му. В края се бе стигнало до редица сложни ритуали, с които да се провери дали то не бе подвластно на падналия или не. Според резултатите, Бог бе простил на момчето и му бе предложил пътя на изкупление. Григорий бе обучен да почита волята божия, но така и не бе успял да обикне детето. Дали именно затова му бе отредено да бъде неговия пазител и учител?
– Тук съм, отец Григорий – игуменът чу глас зад гърба си.
С лека въздишка мъжът се обърна и скръсти ръце. По негова заповед бяха облекли момчето като всеки нов брат, но това сякаш нищо не променяше. Въпреки дрехите, достатъчно бе да се вгледа в очите му, за да го види каквото бе, когато брат Мартин го бе донесъл в манастира. Имаше нещо в тези кехлибарени очи, което караше Григорий да се чувства неловко.
– Сигурно вече си разбрал, че брат Мартин, както и останалите, са наказани за поведението си при последната им задача.
– Съжалявам за това, отец Григорий. Ако поведението ми е причина за наказанието на брат Мартин, моля да намалите наказанието, като вместо това накажете мен.
– Не затова си тук – игуменът направи усилие да остане спокоен. – Разбрах, че по твое настояване е бил зазидан прозореца в стаята ти. А също така, че стаята непрестанно е пълна с дим от тамян и свещи.
– Да, отче. Надявам се по този начин да пречистя тялото и съзнанието си, и да спася душата си от вечния пламък.
– Похвално, но вече няма да има нужда от подобни действия. Още утре сутринта зидът на прозореца ще бъде махнат и стаята проветрена и изчистена. Съветът на игумените бе на мнение, че трябва изцяло да се присъединиш към нас. Крайното решение, разбира се, зависеше от мене и до днес аз вечно намирах причина да те държа настрана от това. Скорошните събития обаче промениха решението ми. Наясно си, че навремето аз бях сред тези, които искаха да бъдеш унищожен.
– Единствено подозирах, отче.
– Е, сега съм натоварен със задачата да те подготвя за брат. Неведоми са пътищата Господни. От днес ти вече ще загърбиш миналото си и ще се преродиш като брат на този манастир. Остава единствено да избереш името на новия си живот.
– Тома – каза момчето без капка колебание.
– Защо точно Тома? – игуменът повдигна вежда.
– Защото той успя да се промени.
– Така е. Но блажени са тези, които без да видят успяха да повярват. Изборът бе твой, братко. Отсега нататък ще слушаш мен вместо брат Мартин и докато аз съм жив никой няма право да ти дава заповеди, освен ако не е игумен на съвета.
– Благодаря, отче.
– И още нещо, братко. Очаквам от тази вечер да спиш както трябва. Вече ще се наложи по-често да взимаш участие в задачите на манастира, а не само да наблюдаваш.
– Разбирам, отче.

* * *

В хотела цареше пълен хаос. Откакто Михаил бе съобщил за резервацията, всички се бяха хванали да чистят и оправят нещата за новите гости. Не че хотелът не се поддържаше, но Калин бе настоял всичко да е идеално. Първи клиенти от толкова време и то преди празниците, не трябва да останат разочаровани, бе казал. На няколко човека от персонала им идеше да споменат, че от доста време вече имат един клиент, за който се грижат и то доста добре при това, но в крайна сметка решиха да си замълчат. Все пак Калин беше управителят и трябваше да му се подчиняват. С леко мърморене хората се хванаха да изпълняват безумните задачи на Калин, когато телефонът на рецепцията бе позвънял. Обаждането бе от ”Оксидон”, които най-учтиво бяха съобщили, че поради промяна в графика на фирмата биха желали да изместят резервацията си за по-рано, дори ако е възможно да дойдат още същия ден. Тъй като хотелът не страдаше от липса на стаи, Мартин бе приел… и това бе грешката му. В мига, в който Калин бе научил за промяната, бе изпаднал в бяс. Целият персонал отново бе събран на едно място и бе изслушал поредната лекция на управителя за отговорностите им и лоялността им пред хотела и клиентите. Половин час по-късно всички отново се бяха заели да вършат същите неща, които бяха започнали сутринта, без ни най-малката идея за какво точно бе второто събиране. До към шест вечерта работата бе приключила и всички бяха готови да посрещнат хората от “Оксидон”. Точно тогава обаче телефонът отново бе позвънял и клиентите бяха съобщили, че много съжаляват, но е възможно да закъснеят и да пристигнат към десет или по-късно. Калин лично бе приел обаждането и ги бе уверил, че няма никакъв проблем и че ще има кой да ги посрещне независимо кога пристигнат. Пет часа по-късно все още нямаше и помен от гости, а Калин бе отишъл да спи, като бе натоварил останалите със задачата да посрещнат клиентите. Към полунощ единственият останал да чака бе Михаил.
Определено днешният ден бе от по-интересните. Не че не се бе случвало клиенти да променят резервации, но досега на Мартин не му бе известно някой да идва толкова късно. Най-малкото нямаше да е лесно да намерят пътя до хижата през нощта. По всяка вероятност гостите щяха да пристигнат чак на сутринта. От друга страна така поне той имаше легална причина да остане близо до телефона в очакване на поредното мистериозно обаждане. С малко повече късмет може би тази вечер щеше да научи нещо за странния глас. Само дано обаждането не се припокриеше с това на “Оксидон”, защото Калин щеше да го убие.
– Добър вечер, Мишел – прозвуча плътен мъжки глас, който накара младежът да подскочи.
Първата му мисъл бе, че сянката се е завърнала да го преследва, но за щастие това се бе оказал просто Григоров – мистериозният и засега единствен клиент на хотела.
– Дочух, че в скоро време ще имам съседи – продължи мъжът. – Можеш ли да ми кажеш до кога ще останат?
Михаил погледна мъжа. Григоров определено бе от хората, които правеха впечатление. Въпреки мекия си глас, той ме почти два метра висок, с гъста черна брада и коса вързана на плитка. Определено имаше вид на човек на изкуството… като се изключи ръстът му.
– Ъ, да, господине – кимна Михаил. – Някаква фирма. Доста е възможно да е чуждестранна. Днес вече два пъти се обадиха да променят резервацията си. Сигурно очакват някой да пристигне от чужбина или нещо подобно.
– Доста интересен сезон за почивка…
– Щом могат да си го позволят. По начина, по който си поръчаха стаите е сигурно, че шефът им ще е тук.
– Моля?
– Изрично си поръчаха една от стаите да е с единично легло, а останалите две с по три. Шефът им ще отседне в единичната, докато останалите ще прекарат в тройните.
– Може би ще дойдат седем човека? – почеса си брадата Григоров. – Иначе няма логика да поръчат две тройни стаи, вместо една двойна и една тройна.
Младежът го изгледа подозрително.
– Хъх, не ми обръщай внимание – засмя се мъжът. – Професионално изкривяване. Постоянно си мисля за сюжети за книги и често обърквам хората около мен. Дойдох само да ти кажа, че утре няма да желая нито закуска, нито обяд. Също така, не бих искал да бъда обезпокояван по никаква причина до осем часа, когато ще се обадя за вечеря.
– Разбира се – успя да отвърне Михаил, на който ситуацията непрестанно му изглеждаше по и по-странна.
– Благодаря ти. Пожелавам ти приятна нощ.
Михаил изчака клиента да се качи по стълбите, след което се удари по челото. В моменти като този му се струваше, че се намира в някой от хотелите на Стивън Кинг. Странни позвънявания през нощта, странен гост, който седи заключен в стаята си почти през цялото време, ексцентрична фирма, която смята да започне почивката си през нощта, в есенния сезон… Още малко и мебелите ще започнат да летят наляво надясно. Като си помисли за това, младежът инстинктивно погледна към фотьойлите в рецепцията. За щастие всичко си беше на мястото. Е, ако не друго то поне нямаше да заспи преди позвъняването.
Часът стана един. Все още нямаше и помен от Оксидон. Извън хотелът бе пълна тишина, без каквато и да е индикация, че някой е на път. Нямаше шум от двигател, светлини в далечината… сякаш клиентите изведнъж се бяха отказали. Или може би нещо им се бе случило? Ами какво ако никога не бяха съществували? Параноята вече бе обсебила Михаил и той изтича до стаята да вземе мобилния си телефон.
– Да? – чу се глас още след първото позвъняване.
– Даркър, Михата е. Какво правиш?
– В момента играя някаква глупост, но смятам скоро да приключа. Какво има?
– Абе, искам да провериш нещо в ‘нета.
– Точно в момента ли?
– Ми дай Alt Tab и след това можеш да продължиш. Кратко е, а ми трябва спешно.
– Уфф… Добре, хайде. Казвай.
– Фирма “Оксидон”. Не знам точно как се пише. Или е българска, или има представители в България. Какво казва чичо Гугъл за нея?
– Направо нямаш равен. Да ми беше казал нещо по-абстрактно?
– Чакай малко… я провери Георги Илиев.
– Момент… Пиша и… Не мога да повярвам?
– Какво?
– Нищо, ето какво! Прекалено много неща откривам, за да може което и да е от полза. Няколко седмици те няма в цивилизацията и я се виж какъв ламер си станал!
– Слушай, моля те, опитай се да откриеш нещо! Много ми е важно!
– Не знам… обещах на жената да не оставам до късно днес…
– Ако трябва, дай да поговоря с нея и да й обясня.
– Този път няма да стане.
– Тогава кажи на тайфата. Едва ли е чак толкова трудно да се порови човек в ‘нета.
– Ако беше толкова лесно, защо ти не го направиш?
– Защото нямам ‘нет, бе кретен!
– Добре, ще видя какво мога да направя. Хайде, чао, че искам да кача още някое ниво.
Типично, помисли си Михаил, слагайки мобилния в джоба си. Веднъж да поиска спешна услуга и ето какво става. Е, поне можеше сигурен, че до сутринта ще разполага с пълен списък възможни фирми. Даркър бе помърморил, но щеше да се хване със задачата и по някое време SMS-ите щяха да прииждат. Проблемът обаче не беше в това. Точно в този момент проблемът бе, какво щеше да прави Михаил до три и половина, а и след това. Като нищо можеше да се наложи да остане буден до сутринта, когато евентуално Калин щеше да благоволи да го смени с някой друг. Като цяло гадна ситуация.
Мина още един час. Забравената книга, която Михаил бе захвърлил вчера, вече не изглеждаше толкова скучна. След като се бе научил точно кои части да прескача, младежът можеше да вникне в сюжета. Сега само му оставаше да разбере за какво точно става дума. Без предупреждение телефонът прозвъня. Сигурно бе поредното обаждане на “Оксидон”, вероятно отново да променят резервацията си.
– Хотел “Планинска песен”. Тук Мишел, с какво мога да ви помогна? – вдигна Михаил.
– Спаси ме… – прозвуча познатия детски глас на фона на силно пращене. – Измъкни ме оттук.
– Къде си? Какво си? – механично попита младежът.
– Едно от другите престана да се движи и те го отнесоха…
– Кой? Какво? Кои са те?
– И мен ще ме отнесат, ако разберат… Спаси ме… Не искам да остана сред белите стени…
– Чуваш ли ме? Ще направя всичко възможно да ти помогна. Но трябва да ми обясниш някои неща. Кои са те? Кой си ти? Къде се намираш?
– Вече е прекалено късно… Те са вече там… Усещам ги…
Преди Михаил да успее да зададе следващия си въпрос връзката вече бе прекъснала. Бавно слушалката бе поставена обратно на апарата. Тази вечер обаждането се бе оказало изключително злокобно. За разлика отпреди, сега информацията бе малко по-конкретна, което поставяше множество нови въпроси. Мистериозните “те” например. Ако можеше да се вярва на детето, “те” определено не бяха от добронамерените. Поне “бели стени” предполагаше, че са хора, не че това бе някакво успокоение. Може би ставаше въпрос за някаква тайна лаборатория? В такъв случай със сигурност не можеше да е българска. Военните нямаха достатъчно пари за подобен лукс. Всъщност, почти никой не разполагаше с толкова пари. Следователно трябваше да е някаква организация от чужбина, която бе построило лаборатория някъде в България. Като се замисли човек, идеята не изглеждаше толкова абсурдна. С достатъчно подкупи бе напълно възможно да се получи всичко, а освен всичко останало властите далеч не бяха толкова стриктни. По такъв начин дейностите на подобна организация биха останали напълно незабелязани. Оставаше само да се разбере какви са тези дейности и…
– Извинете – чу се женски глас – Вярвам, че има резервация за нас от името на Георги Илиев.
Михаил премигна. Пред рецепцията стояха четирима души, една от които жена. Как се бяха озовали тук без да ги забележи? Изненадан младежът отстъпи крачка назад. Жената се усмихна.
– Съжаляваме за закъснението. Имахме проблеми с транспорта и се наложи да изминем част от пътя пеша. Не се безпокойте, няма да кажа на никого, че бяхте задрямал. На всеки може да се случи, особено в три през нощта.
Младежът се изпоти. Доста неловка ситуация. С нервна усмивка той взе ключовете от трите стаи и ги подаде на жената, която веднага пое към стълбището, последвана от колегите си. Гостите бяха пристигнали, а ако Калин разбереше за гафа, Михаил можеше да си замине преди тях. Изведнъж изобщо не му бе до странни теории и чужди конспирации. Единственото, което със сигурност трябваше да не позволи,бе грешката да не се повтори.

* * *

– Колко често си бил на лов, Тома?
– Точно седемдесет и три пъти, отче.
– Не това имах предвид, братко. Колко пъти си участвал в лов?
Брат Тома се замисли. Без съмнение това бе подвеждащ въпрос, но каква точно бе целта? До сега той не бе участвал пряко в нито един лов, като се изключи последния инцидент. От друга страна, когато го бяха намерили той на практика бе мишената на лов. Момчето се замисли за момент. Можеше спокойно да каже, че не е сигурен, но дали уловката не се състоеше именно в това?
– Прекалено много се бавиш с отговора си, братко – намръщи се отец Григорий. – Човешката природа е мнителна. Всеки път, когато се замислиш прекалено дълго преди да отговориш, хората си мислят, че не си искрен или криеш нещо от тях.
– Но не и вие, отче.
– Хората от вярата гледат да не са заслепени от подобни предубеждения, братко, но не забравяй, че и те са хора.
– Не мога да разбера въпроса ви, отче. Ако следвам логиката си, нито веднъж не съм участвал в лов, тъй като брат Мартин винаги ме е използвал единствено да откривам присъствието на самодиви и таласъми. Обикновено ме пазеха да не върша каквото и да било друго. Последния път обаче се изправих срещу две самодиви.
– И трудно ли ти се стори да ги победиш?
– Не, разбира се – учудено отвърна Тома.
– По какво се разбира? Отец Кирил не успя дори да нарани една от тях, а той е участвал в няколко лова срещу самодиви. Обикновено се необходими поне десетина опитни ловеца да се справят дори с млада самодива, а ти се би със две.
– Бог бе с мен, отче.
– Така е. Също така е вярно, че си още дете, а именно децата са най-възлюбени от Него, но има и друга причина.
Момчето не каза нищо.
– Какво си ти, Тома?
– Не знам, отче. Брат Мартин никога не отговаряше на този въпрос, колкото и да го молех. Дълго време предполагах, че съм изчадие, което помага в намирането на други изчадия… но ако бях такова, защо Бог е с мен?
– Истината, братко, е че никой не знае какво точно представляваш. Когато те донесоха в манастира, аз лично изпратих най-доверените си монаха да разберат повече за пещерата и за теб. Никой от тях не можа да ми даде задоволителен отговор. Със сигурност знам, че не си бил роден в пещерата, където брат Мартин те е намерил. Знам също така, че макар да приличаш на самодива и да разполагаш със способностите на такава, ти не си такъв. В тебе има нещо човешко и то не метафорично. По някаква неясна причина част от тебе е човек, но също така част е самодива. Но ти си наясно с това, разбира се. Достатъчно си умен, за да знаеш какви бяха заповедите на братята, които не те изпускаха от поглед. Това бе задачата и на брат Мартин, макар в последните няколко години да съм леко обезпокоен от поведението му. Моля се Бог да усили вярата му.
– Амин – Тома се прекръсти.
– Волята и вярата ти са силни, Тома, но тялото ти все още не може да понесе да остане далеч от природата за дълги периоди от време. Колкото и да се опитваш да го скриеш, знам че когато си в манастира постоянно си болнав, въпреки билките, които ти даваме. Това е причината, поради която накара да зазидат прозореца ти, нали? Да се предпазиш от изкушение. Правилна постъпка, но недостатъчна за брат на този манастир. Отсега нататък ще трябва постоянно да се предпазваш от изкушенията, които са пред теб и с нищо да не показваш, че те изкушават.
– Да, отец Григорий.
– Също така, докато си на лов с мен, по някое време несъмнено ще дойде моментът, в който странни мисли ще се зародят в главата ти. Ще започнеш да се питаш дали не може да спасяваме самодиви, вместо да ги убиваме. След това, ще се зачудиш, дали не трябва просто да ги оставим на мира.
– И какви са отговорите на тези въпроси, отче?
– Отговора е само един – трябва да се борим срещу злото. Това е отговорът на всички въпроси, братко. Запомни го.
– Да, отче.

* * *

Стаята бе малка и неудобна, с четири камери, поставени във всеки горен ъгъл. През по-голямата част от годината стаята бе празна, но от време на време изникваше причина, която налагаше използването й. В този случай причината бе телефонно обаждане, направено преди два дена. От тогава стаята бе изчистена и подготвена за целта, която изпълнява. Новината бе достатъчна да накара главата на цялата организация да се появи лично, за да стане свидетел на събитието. За съжаление това изобщо не го радваше. Сегашният момент бе възможно най-лошият за подобни прояви. Някой от подчинените му отново бе проявил прекалена самоинициатива.
Влизайки в огромната, специално приготвена за него стая, мъжът веднага повика ръководителя на лабораторията при себе си, заедно с няколко от помощниците му. Тримата го бяха уверили, че всичко е наред и че са взети всички мерки за безопасност. В това, разбира се, не можеше да има и съмнение. По някаква странна причина обаче, нито един от хората не можеше да обясни откъде точно бе дошла заповедта за използване на стаята. Преди години мъжът би наказал всички изключително строго, но за щастие вече бе значително по-прагматичен, а и не можеше да се лишава от хора толкова близко до края на проекта.
След като изслуша изчерпателните им, но напълно безполезни обяснения, мъжът любезно отпрати хората и се вгледа в екраните, заемащи една от стените на стаята. Сред множество други неща, там ясно се виждаше стаята от четири различни ъгъла.
– Къде си? – попита мъжът, като застана пред стената с мониторите.
– На вашите заповеди, господарю – черно петно се появи на пода близо до него.
– Кой заповяда това?
– Гамина, господарю – каза без колебание таласъмът. – Наблюдавахме Аврора през цялото време, така че няма как да е тя.
– Само Аврора, така ли?
– Да, господарю. Гамина и групата й някак си успяха да се скрият от нас. Все още никой няма представа как точно са го сторили.
– Интересно. И какво е наложило използването на стаята?
– Гамина е успяла да залови един от черноризците, които се борят срещу вас, господарю.
– Черноризец, казваш.
Лошо, извънредно лошо. На практика това означаваше, че Гамина бе обявила война на църквата. В по-голямата си част това не означаваше кой знае какво. Болшинството от духовенството и представа си нямаше за какво точно става дума. Те дотолкова се бяха замесили в светските дела, че преследването и екзорсиране на демони им звучеше като нещо от древното минало. За сметка на това обаче продължаваше да съществуват и такива, които неуморимо преследваха таласъми, самодиви и други странни създания. В последните години се бяха превърнали в истинска напаст. Само през последните няколко месеца четири новопоявили се самодиви бяха унищожени, както и десетина плътника и неколкостотин таласъми. Отвличането на екзорсист само би наляло масло в огъня.
– И какво успя да научиш за него? – замислено попита мъжът.
– Не мога да го доближа, господарю. Този е ловец на самодиви. Дори без кръстове е прекалено ярък, за да го доближа.
– Разбирам. Така и така съм тук, кажи на ръководителя, че вече можем да започнем с разпита.
Стаята на малката стая се отвори и вътре бе хвърлен младеж облечен в черни дрехи. На вид изглеждаше на не повече от седемнадесет, но белезите по лявата част от лицето му ясно показваха, че е участвал в доста пъти в лов.
– Как ти е името? –силен металичен глас изпълни стаичката.
Леко объркан, младежът се изправи и започна да се оглежда. С изключение на вратата около него имаше единствено бели стени и четири камери.
– Къде са останалите като теб?
– На свобода – усмихна се младежът на една от камерите. – Където не можете да ги хванете.
– Просто въпрос на време. Хванахме теб, ще се справим и с тях.
– Единствено, защото трябваше да ме хванете.
Интересно изказване. Мъжът пред мониторите се почеса под брадичката. Монахът нарочно се бе жертвал, за да могат другите да се спасят? Имаше логика в това. Разбира се, Гамина не бе способна да предвижда такива сложни сценарий. Въпреки огромните си способности, самодивите си оставаха ограничени създания. Те никога нямаше да могат да разберат смисъла на саможертвата. Ето откъде идваше проблемът.
– Защо си толкова сигурен, че вече не сме заловили спътниците ти? – продължи металичният глас.
– Самодивата ви не може да ги усети. Наложи се да привлека вниманието й, за да ме забележи.
– Самодивите са способни на далеч повече неща, отколкото можеш да си представиш.
– Ха! – изсмя се младежът. – От пет години ловувам самодиви. Отлично знам на какво са способни, включително и двестагодишните. Но явно има неща, които вие не знаете за тях.
– Опитите ти да ни заблудиш са елементарни.
– Неща, които никога не може да разберете, поради простата причина, че никога не сте се изправяли срещу самодива! Например, че докато се наслаждават на жертвата си, те са доста разговорливи, особено ако мислят, че наоколо няма никой друг.
Мъжът пред екрана пребледня. Не, не можеше да бъде! Възможно ли бе Гамина да е толкова глупава, че да каже нещо за проекта? Щеше ли мечта, започната преди пет поколения, да бъде провалена от шепа монаси и глупостта на една самодива?
– Какво точно ти каза тя?
– Достатъчно да заинтригува Съвета, а те със сигурност няма да позволят проектът ви да продължи.
Проектът?!? Той знаеше! Гамина му бе казала всичко! Извън себе си от гняв, мъжът раздроби един от мониторите пред него. Бе толкова близо, а сега всичко бе на косъм от провал. Десетина секунди по-късно в стаята моментално бяха дотичали ръководителят на лабораторията, един от помощниците му и няколко куриера. Мъжът ги изгледа мрачно.
– Искам веднага да превърнете този монах в плътник! – заповяда той.
– Но, господине… – започна неуверено ръководителят. – Той е Божи слуга. Ритуалът не може да подейства… Нужно е да го изкушим да извърши сериозен грях преди да…
– Тогава нахранете някой плътник с него! Ако нямаме недовършен, някой да отиде в най-близкото гробище и да се сдобие с някакъв! Не ме интересува какво ще правите, но искам до час да видя как плътникът то поглъща!
– Разбира се, господине.
– Също така искам да разберете къде е бил през последната седмица! Анализирайте дрехите му, предметите, които е носил, всичко! Искам да разбера къде се крият останалите като него. Нямат директна връзка с църквата, което означава, че са в някое частно манастирче някъде.Искам до полунощ да разполагам с тази информация, иначе ще превърна всички ви в плътници!
– Да. Веднага, господине.
– Сянка, намери Аврора и й съобщи да събере цялата свита. Когато разбера къде точно се крият монасите, искам да отиде там и да разруши всичко до основи! Да не остане и следа, че някога там е имало живот!
– Да, господарю – отвърна таласъмът и изчезна.
– Оплеска всичко, Гамина! Веднъж успешно да приключа с проекта, ще приключа и с теб. Този път баща ми не е тук да те спаси от мен!

* * *

Делеен продължаваше да души наоколо. Сетивата му не долавяха и помен от чуждо присъствие, но дълбоко в себе си той подозираше, че лъжат. Не можеше и да има съмнение, че някой ги бе взел на мушка. Още откакто бяха доближили хижата, непредвидени неща бяха започнали да се случват. Като начало, колата в която се возеха изведнъж се обърна без никаква видима причина. В процеса бе загинал шофьорът, а госпожата бе леко наранена. Очевидно за всеки, това бе засада, но изненадващото се криеше в това, че враговете бяха предпочели да се бият на открито. Защо бяха предпочели подобен ход? Със сигурност бяха наясно, че тъмнината няма да ги скрие от стрия поглед на Делеен и спътниците му. Толкова самоуверени ли бяха станали? Очевидно да. Без съмнение, през последните няколко години действията им бяха станали все по-смели, но дори в най-песимистичните си предположения Делеен не бе предполагал това. Подобно поведение граничеше с открита война.
Делеен извади мобилният си телефон и отиде в менюто за автоматично набиране.
– Аз съм – каза той след малко – Не забелязвам никакви следи. Сигурни ли сте, че това е мястото.
– Така сочат данните – дойде отговорът. – Би трябвало да е там някъде.
– Добре, ще поогледам още малко и се връщам в хотела. Някакви новини?
– Нищо. На този етап сме сами.
– Ясно, а поне можеш ли… Ало?
Чу се силно изпращяване, след което връзката прекъсна. Делеен направи няколко опита отново да се свърже, но без успех. Телефонът му вече за нищо не ставаше. За момент се замисли дали да не го хвърли, но в крайна сметка предпочете да не го прави. В края на краищата можеше да послужи за нещо по някое време. Сега само оставаше да се разходи още малко и…
Делеен спря. Зад него се бе появил строен юноша, който го наблюдаваше с интерес.
– Доста се забавляваш, като гледам – усмихна се младежът. – Само внимавай да не се порежеш. Доста остри скали има наоколо.
– Дойдох единствено да ви предам едно съобщение – отвърна Делеен, правейки крачка назад.
Юношата само кимна.
– Считаме, че…
Преди да успее да се доизкаже, земята под Делеен поддаде без никаква видима причина, повличайки го надолу. Докато падаше, едно парче скала се заби в челото му, преди почвата да го погълне изцяло.
Юношата спокойно изгледа цялата сцена, след което леко поклати глава.
– Предупредих те да внимаваш – засмя се той. – Надявам се следващия път тези над теб да пратят някой по-важен. Нямам никакво намерение да се занимавам с мърши като теб.

* * *

– Делеен, къде си? – мъжът направи трети опит да се свърже, но резултатът беше един и същ: “Няма връзка с абоната. Моля опитайте отново по-късно.”
– Е? – попита женски глас от ъгъла на стаята.
– Изчезнал е – вдигна рамене мъжът и хвърли телефона на леглото. – Сигурно батерията му е сдала багажа.
– Не, не е. Делеен вече не съществува.
– Не може да сте сигурна. Той бе подготвен. Няма как да са го изненадали отново. Най-малкото щеше да каже нещо.
– Не си мисли, че плътниците са безсмъртни. На този свят има далеч по-могъщи създания.
– Да не предполагате, че църквата…
– Не, с тях лесно мога да се справя. Любопитна съм как успяха да ни заварят неподготвени, но като изключим това, не представляват нищо особено. Не, в момента нещо друго се е намесило. Мисля, че е време да съобщим на господаря. Кой знае, може дори да се зарадва.
– Защо не изпратите някой таласъм да проучи? Така ще разберем…
– Вече изпратих един Делеен да проучи. Или мислиш, че един таласъм ще се справи по-добре от плътник?
Мъжът не отговори.
– Така си и мислех – затвори очи жената. – Вас хората много ви бива в идеите. Защо не направим това или онова. Когато дойде време за изпълнението обаче, никакви ви няма. Хайде, бягай да съобщиш новината на шефа и му кажи да подготви момичето. Ще се нуждаем от нея в скоро време.
– Но, господарке Гамина, не трябва ли да сме абсолютно сигурни, че…
Преди да успее да си довърши изречението в стаята се появи малък вихър, който запрати мъжа в най-близката стена. Стреснат, той побърза да се изправи и след няколко стотни вече тичаше към вратата.
Гамина поклати глава. Какво да се прави, с всяко следващо поколение хората ставаха все по-глупави. Дали щеше да дойде денят, в който ще достигнат най-ниската си точка? От видяното досега нямаше изгледи това да стане някога. Да прати таласъм, как ли не! Ако искаше да се отърве от няколко сенки, Гамина можеше сама да го стори, все пак тя беше самодива. Уви, имаше едно нещо, което вече повече от две столетия бе отвъд силите й – да получи свободата си. Когато бе млада, това не й се струваше особено съществено. Именно така я бяха измамили да си я даде доброволно. Вината бе в голямата й сестра. Глупачката бе позволила на смъртен да вземе дрехата й, с което се бе превърнала в негова робиня. За повечето мъже това би било достатъчно, но не и за онзи. Той не само бе скрил дрехата на Аврора, но освен всичко я бе накарал да му помогне да събере колкото се може повече самодиви да му служат. Ако можеше да върне онзи ден, Гамина би го убила изключително болезнено. Казънта не бе приключила с това обаче. След смъртта на господаря им, мястото му бе взето от сина му и от неговия син и така до сегашния господар. Заповедите, от друга страна, оставаха почти непроменени – начин за придобиване на пари и власт, а ако е възможно и безсмъртие. Да, това безсмъртие… Хората не го притежаваха и поради тази причина правеха всичко възможно по някакъв начин да го придобият. Целта на сегашния проект бе именно това. Пълно безумие, но от него Гамина също имаше полза. Докато вниманието на господаря бе заето с проекта, тя можеше да се съсредоточи в намирането на дрехата си. Вече бе заповядала на няколко от таласъмите й да следят за това. След още няколко десетилетия вече може би щеше да е най-после свободна. Тогава можеше да прави каквото си иска, както и да използва истинското си име, а не това дадено от господаря. До този момент обаче все още имаше време.
– Момчето може да провали нещата, господарке – появи се тъмно петно на пода пред Гамина. – Вече няколко пъти е говорило с малката.
– И какво от това? – попита отегчено самодивата.
– Може да създаде проблеми.
– Как точно? Хотелът е вече наш. Персоналът е под наше влияние, а и ние самите сме тук.
– Въпреки всичко ви предлагам да се погрижа за него.
– Ясно. Просто искаш да се позабавляваш. Ми, защо пък не. И в двата случая няма никакво значение. Гледай само да стане тихо. В момента не съм в настроение за силни шумове.
– Благодаря ви, господарке.

* * *

Отец Кирил тичаше по коридорите на манастира. Някой от старшите братя викаха зад него да спре, но отецът не им обръщаше внимание. Единственото, което бе от значение, бе да стигне до покоите на игумена. Пристигналата информация бе прекалено важна, за да я съобщи който и да било друг от манастира.
– Трябва да говоря с отец Григорий – каза той задъхан на секретаря на игумена.
– Съжалявам, но в момента не е възможно – отвърна старият мъж.
– Нося важна информация от Съвета, която трябва лично да му предам.
– Разбирам, но ще се наложи да изчакате. В момента дори на мен ми е забранено да го безпокоя.
Кирил продължи да диша тежко, но няколко мига по-късно успя да запази спокойствие. С леко кимване той се обърна и бавно започна да се отдалечава от вратата за покоите на игумена. Възрастният мъж направи крачка след него, да го съпроводи част от пътя, но изведнъж се оказа изблъскан на земята. Като безумец, отец Кирил се втурна към вратата. Когато влезе вътре с почуда установи, че игуменът не е сам. В стаята се намираха брат Петър и брат Тома.
– Трябва ли да ви напомням, че търпението е добродетел, отец Кирил? – попита нервирано игуменът.
– Съжалявам, но нося спешно съобщение от…
– Наясно сме – махна с ръка отец Григорий.
– Моля?
– Наясно сме каква е опасността, срещу какво сме изправени, както и каква е крайната му цел – отвърна игуменът раздразнено. – Да не мислиш, че Съветът е оцелял толкова векове без да знае какво става в района?
– Но в такъв случай защо…
– Защото така трябва! От целият манастир единствено двама трябва да заминат. Останалите ще останем тук и ще изчакаме да видим каква е Божията воля.
– Ако не напуснем, това място ще е изравнено със земята! – продължаваше да упорства Кирил.
– Дори да е така, няма да променя решението си. Ако желаеш можеш да напуснеш манастира и да станеш бродещ ловец. Като човек с опит, няма да имаш проблеми да изкараш прехраната си като прогонваш таласъми. Има доста села, в които много ще ти се зарадват. Кой знае, дори може да те поканят да останеш в някое от тях.
– Наясно сте, че не бих сторил това.
– В такъв случай защо ми губиш времето!
Вцепенен, отец Кирил не каза нищо. Без да му обръща внимание, игуменът се обърна към Тома.
– Скоро ще настъпи моментът, за който ти говорих, братко. Когато това стане, разчитам на теб да изпълниш заръчаното.
– Досега винаги съм го правил, отче.
– Досега винаги някой те е пазел – намръщи се отец Григорий. – Помни, че какъвто и избор да направиш, някой ще те преследва. Ако преминеш към отсрещната страна, това ще сме ние.
– Разбирам, отче.
– Съмнявам се, но да се надяваме, че някой ден ще го проумееш. Сега върви. Брат Петър ще те води. Разчитай на очите му, но също така и на собствените си сетива. Помни, че ти трябва да стигнеш до мястото, не той.
– Да, отче.
– Да ви няма и двамата!
Със спокойна крачка Тома и Петър напуснаха стаята, оставяйки зад себе си игуменът и един потресен отец Кирил. Григорий изчака половин минута, след което с леко мърморене отиде и затвори вратата.
– Ето докъде се стига, като следваш нещо сляпо, без да се замислиш – продължи да мърмори той. – Как може да ти хрумне, че от целия манастир никой освен теб не е наясно за опасността. Да не би всички да ни мислиш за изкуфели? Решението да те направим отец бе прибързано. Казах това на съвета, но в крайна сметка решихме да ти дадем възможност да се докажеш. Толкова години оттогава, а ти все още нищо не си направил.
– До момента само веднъж съм се провалял, отче – започна Кирил, но моментално бе прекъснат.
– И горд при това! Да не би да си забравил, че гордостта е грях? Да, бих могъл да приема, че нямаш големи провали, но също така липсват и всякакви успехи. Поне малко да приличаше на брат си, цена нямаше да имаш! Погледни сега брат Мартин! Всички сме наясно, че след историята в пещерата той едва ли някога ще стане отец, но това в никакъв случай не го прави по-малко ценен. През последните десет години той се грижи за момчето по решение на Съвета! Именно благодарение на него момчето се превърна в брат Тома. Ти какво правиш? Отиваш на лов и се връщаш, сякаш това е някаква чиновническа работа от девет до пет. Когато двамата с брат ти бяхте доведени в манастира като деца, аз имах големи надежди, особено за теб, а какво се получи? Поучаваш брат Мартин, а сам не виждаш гредата в окото си.
Кирил сведе глава.
– Но както и да е. Не аз ще те съдя. Доста добрини си извършил, доста зло си унищожил, помоли се за прошка и се надявай на безкрайната Му милост.
– Ще го сторя, отче.
– Добре – игуменът се замисли за миг. – След като така и така вече си тук, сигурно няма да е лошо да ти кажа срещу какво точно сме изправени. Като се има предвид, че скоро ще видиш армиите му, поне да съм задоволил любопитството ти.
– Благодаря отче, но…
– Хайде, хайде, точно сега не се прави на скромен. Та, сигурно си се замислял защо досега не сме пробвали да заловим жива самодива и да я използваме за наши цели. Разбира се, в случая изключвам брат Тома, тъй като ситуацията при него е значително по-сложна.
– Защото са бесове?
– Това се разбира от само себе си. По-скоро имах предвид, защо не отмъкнем дрехите им, докато се къпят, а след това не ги пречистим или унищожим беса? Причината е проста – всички приказки, свързани с открадване на дрехите на самодиви са бабини деветини! Абсолютно невъзможно е човек да отмъкне дрехата на самодива. Дори самата самодива да го харесва, което е огромна рядкост, тя никога няма доброволно да жертва свободата си. И въпреки това си чувал десетки стотици истории за хора, които са правили именно това. Е, всичките те са лъжа. Единствената цел на подобни приказки е да накара някой глупак сам да отиде при самодивите, така че да се позабавляват с него. Считам, че след последното ти спречкване с тях знаеш какво имам предвид. Дотук, всичко е добре, нали? Да, ама не! Преди около два века и половина един човек успял да се сдобие с дрехата на самодива.
– Но нали казахте, че е невъзможно?
– Казах, че е невъзможно човек да вземе дрехата на самодива, има разлика. Навремето имало един човек, който решил да се сдобие със самодива на всяка цена. Този човек бил голяма змия, но за съжаление изключително умен. Той също бил наясно, че смъртен не може да стори замисленото от него, затова прибягнал до други методи. Една вечер човекът напил и убил собствения си брат, след което го заровил на тайно място, където започнал ритуалът, с който да го превърне в плътник. В продължение на четиридесет дена мъжът носел животни на гроба на брат си, за да поглъща плътта им. На четиридесет и първия ден той изкопал гроба и оттам излязъл същински плътник от плът и кръв. Разбира се, мъжът бил достатъчно лукав да обвърже плътника с волята си, така че да изпълнява всяка негова заповед. И така плътникът отишъл в гората, на място където се къпели самодиви. Тъй като не бил човек, самодивите не му обърнали особено внимание, а след няколко седмици били дотолкова свикнали с него, че съвсем не го забелязвали. Именно тогава плътникът откраднал дрехата на една от самодивите и я дал на господаря си. С нейна помощ човекът успял да открадне дрехите на още няколко самодиви и, както се досещаш, скоро се превърнал в най-богатият човек в селото си. Построил си огромна къща, взел си чорбаджийска дъщеря за жена и през цялото това време продължавал да използва самодивите и плътника си, за да му донасят съкровища или да убиват хора, които не харесвал. От убиеца си обаче не успял да се предпази, защото убиецът му се оказал собственият му син. Така плътниците и самодивите преминали в ръцете на още по-зъл човек, който ги използва за абсолютно същите цели. За разлика от баща си обаче, новият господар на самодивите не се задоволил единствено с пари и власт. Той искал да постигне вечен живот и започнал да крои планове как да го стори. Пратил слугите си да обиколят много гледачки и в крайна сметка разбрал, че единствено ако изпие кръвта на змей може да стане безсмъртен. Това обаче, било далеч по-трудно от взимането на дрехата на самодива. Змейовете са такива създания, които моментално биха изгорили човека, който ги разкрие. Следователно трябвало да се намери начин как да се пие кръв от змей, който е обвързан с волята на човек.
– Но това е невъзможно.
– Мислиш ли? Кажи ми, кое е това създание, което ако преспи с човек получава пълна власт над него?
– Самодива? – отец Кирил се замисли. – Твърди се, че самодивата може да превърне всеки мъж, който доброволно преспи с нея в покорен роб… поне според някой легенди е така. Но дори да е вярно, змеят никога няма да стори подобно нещо.
– Да, той веднага би разпознал дали дадена жена е самодива или не. Освен това, според поверията змеят единствено се интересува от млади моми, девици според някои легенди, които змеят посещава през нощта. Твърди се, че от подобен съюз се раждат деца-змийчета. Сега следва въпросът как да се комбинират способностите на самодива с природата на обикновена жена.
– Как?
– Отец Кирил, посещавал ли си изобщо уроците по биология? При кръстоска между самодива и човек какво се получава? Човек със свръхестествени способности, или казано по народному – юнак. Сега си представи какво би станало, ако детето на един съюз се кръстоса със самодива, и тяхното дете също, и тяхното дете също…
– Кръстоса, едва ли е правилната дума отче.
– Баш правилната си е. Именно това са правили господарите на самодивите в продължение на повече от век! Имаш ли представа колко линии трябва да са минали, докато се създаде правилната комбинация?
– Но би ли имал смисъл целият този труд? Съгласен съм, че подобен сценарий е възможен, а като имам предвид глупостта на хората може дори да е направен вече, но би ли дал какъвто и да било резултат? Ако крайният продукт просто е човек със способностите на самодива, то как биха го контролирали? Подобно дете не би имало дреха, която да откраднат, да не говорим, че би имало абсолютно собствена воля. Какво би попречило…
Мъжът спря. Чак сега той успя да разбере какво точно искаше да му каже игуменът.
– Би се получило нещо, като момчето, което брат ми откри в пещерата преди десет години.
– Без съмнение неуспешен продукт. За да привлекат змея им е необходимо момиче, не момче. Нямам представа как точно Тома се бе озовал в пещерата, нито как точно бе успял да се измъкне от господарите си. Именно затова настоявах да бъде унищожен.
– Разбирам. Значи враговете ни вече са се сдобили с “успешен продукт” и в момента ще направят опит да привлекат змея?
– Очевидно. От доста време знаем, че разполагат с подходящото момиче. Предполагахме, че ще изчакат още няколко години, преди да започнат операцията си, но вашата намеса усложни нещата. След сблъсъка ви със самодивите в гората, враговете ни знаят, че знаем. Сегашния им господар толкова се бои да не изпусне змея, че е готов на всичко. Ето защо ние трябва да останем тук и, ако е Божията воля, да паднем биейки се срещу злото.
– Сега всичко ми е ясно.
– Отец Григорий – появи се секретарят на игумена на вратата. – Скоро ще се започне. Небето е черно от таласъми. Според брат Сава, долавя се също присъствието на самодиви.
– Че как иначе. Е, нека не ги караме да чакат.

* * *

Незабелязано от никой, черното петно продължаваше да скача от сянка на сянка, насочило се към целта си. В момента му бе дадена пълна свобода да прави каквото иска. Вече не се налагаше единствено за сплашва и обърква Михаил, можеше директно да го убие. Именно това доставяше най-голямо удоволствие на таласъма. В миналото, когато все още бе човек, той също обожаваше да ограбва и убива. Сигурно над двадесет човека бе промушил преди да го заловят в гората. Наказанието трябваше да е бесило, но по стечение на обстоятелствата майсторът на новия затвор бе помолил за сянка за вграждане. Всеизвестно бе, че единствено така сградата ще стане здрава. Молбата веднага бе удовлетворена и скоро затворът се сдобил със своя-собствена вградена сянка, а престъпникът залинял и умрял две седмици по-късно. Това обаче не бил краят. По някаква причина вградената сянка се превърнала в таласъм, който продължил да витае в затвора и често карал хората там да си изгубят ума. Така таласъмът продължил съществуването си до освобождението, когато затворът бил разрушен до основи. Изненадващо, създанието успяло да оцелее и при това, прескачайки в съседната сграда. Доста години бяха изминали оттогава, но вкусът на таласъма бе останал непроменен, а скоро щеше най-после да се наслади на поредната смърт. Бавно петното се провря под вратата на Михаил. Всичко изглеждаше добре – момчето бе само и в момента разговаряше по телефона. Скоро, каза си таласъмът, скоро всичко щеше да приключи.
– Как така нищо не можеш да ми кажеш? – Михаил извика в мобилния си телефон. – Или има подобна фирма, или няма!
– Малко по-сложно е – отвърна му от другата страна Даркър. – Десет човека се занимаваме с бозите ти, да знаеш, и досега всеки е открил към двадесет възможни фирми, единствено в София. Без да говорим за тези, които по някое време са имали представител тук, или се канят да сторят това в бъдеще.
– Значи има такава фирма?
– Не знам бе, човек! Половината от фирмите, които проверих, не съществуват, но това е нормално. За да съм сигурен обаче, ще ми трябва още доста време. За какво ти трябват тези глупости?
– Ми защото хора от тази фирма ми се обаждат вечерта, че скоро ще пристигнат, а ги няма до два часа сутринта! А освен това вместо шест човека идват четири!
– И какво от това? Нали си плащат?
– Абе казвам ти, странни неща стават тук напоследък! Просто провери дали съществуват, моля те! Казах ти кое име да търсиш. Едва ли е толкова трудно.
– Не е трудно.. просто е изключително досадно!
– Ще съм ти длъжник.
– Направо се чудя защо ги върша тези глупости. Хайде, аз ще затварям.
– Чао. И мерси.
Михаил изключи телефона и го постави на масата. Ама че работа. Толкова много време и все още нищо конкретно относно “Оксидон”. А освен всичко останало, откакто се бяха появили, разговорите с детето бяха престанали. Двете неща имаха ли нещо общо или бяха просто съвпадение? Точно в този момент младежът не знаеше какво да мисли. От няколко дни нищо не бе както трябва. Целия персонал от хотела на практика бе престанал да разговаря с него. Мистериозния Григоров вече излизаше още по-рядко, както и между другото правеха новите гости. Направо истинска лудница.
– Здравей, момче – чу се глас от масата.
Младежът погледна там и видя как сянката под телефонът му започна да се разраства и да потъмнява. Не след дълго тя приличаше на голяма дупка в центъра на масата.
– Отдавна не сме се виждали – продължи сянката. – разтревожих се за теб.
Онемял Михаил бавно се присегна да докосне сянката. Това поредният кошмар ли беше?
– Не се безпокой. Скоро всичките ти въпроси ще бъдат отговорени. Скоро…
Пръстите на младежът почти се докосваха до повърхността на масата. Само още милиметър и… Преди допирът да се състои обаче нещо прелетя през стаята и се заби право в сянката. Преди да успее да реагира, ушите на Михаил бяха проглушени от силен писък. Момент по-късно пред него бе застанал Григоров.
– Добре ли си? – попита мъжът.
– Какво? – успя да каже младежът преди да бъде повлечен в коридора.
– Това беше таласъм – продължи мъжът, насочвайки се към външната врата. – Каквото и да ти говори, при никакви обстоятелства не бива да му отвръщаш, още по-важно, не трябва да го докосваш. Тогава става лошо.
– Таласъм?
– Дух, призрак, демон, все едно – Мъжът излезе от хотела и се насочи към групичка дървета в далечината. – В момента не разполагаме с много време. Трябва да се скрием преди да пристигнат.
– Чакай малко! Не трябва ли да повикаме ченгетата или някой?
– Първо, няма да ти повярват. Второ, дори да ти повярват, няма да пристигнат тук преди най-малко няколко часа. Трето, дори да пристигнат, с нищо не биха ни помогнали.
– Тогава какво, по дяволите, правим?
– За момента се крием. Когато настъпи времето, ще му мислим нататък.
– А какво ще стане, ако се натъкнем на някой, докато се крием?
– Ще спрете – чу се нов глас.
Светкавично Михаил се огледа, но около тях не се виждаше никой. Първата му реакция бе да попита кой е там, но веднага спря. Доста вероятно бе наоколо да има още таласъми и те да си играят с тях. В такъв случай обаче защо никой не нападаше, или каквото там правеха таласъмите?
– Няма от какво да се страхувате, братко – отново се чу гласът.
Този път обаче на няколко крачки от тях вече се виждаше момче, облечено в черни дрехи, с множество кръстове по тях. Новодошлият се приближи до Григоров, след което леко се поклони.
– Брат Тома – каза той. – От манастира на игумен Григорий.
– Отец Георги – отвърна Григоров. – Значи ти си момчето, за което говореше Съветът?
– Аз съм, отче.
– Отче? Съвет? – Михаил вече бе тотално объркан. – Какво става тук? Преди седмица всичко си беше нормално, а сега телефонът звъни в три през нощта, изведнъж сенки започват да ядат хора, появяват се странни типове, и отгоре на всичкото се оказва, че единственият редовен клиент е член на светата инквизиция!
– Грешиш – поклати глава отецът. – Тук никога нищо не е било нормално. Не случайно това е единствената сграда в района. Някога замислял ли си се защо има толкова малко клиенти и въпреки това хотелът не е фалирал, особено при заплатите, които дава? Няма нищо естествено в това място. Недалеч от тук живее един от змейовете в България. Да, знам, сигурно ти звучи невероятно, но това е самата истина. Единствената цел на този хотел, както и на мен, е да следим състоянието на змея, както и да наблюдаваме, кой се приближава до него.
– А телефонните обаждания, сенките и всичко останало?
– За сенките вече ти обясних. Те са нещо като слугите на тези, срещу които се борим. Що се отнася до обажданията… – мъжът погледна към Тома.
– То е самодива – продължи той. – Поне донякъде. Точно като мен. Отец Григорий ми каза, че чрез нея ще пробват да контролират змея.
– Да, и именно това трябва да предотвратим.
– Момент, чакайте малко! – Михаил започна да крачи наляво-надясно. – Значи… Тук някъде живее змей и е живял тук в продължение на векове. За да го наблюдават, някакъв орден екзорсисти построяват ходел и пращат един от своите да живее там като редовен клиент. Паралелно с това, някаква друга организация, която се нарича “Оксидон” и държи самодива в лабораторията си, идва тук с цел да използва самодивата си, за да контролира змея и да завземе света. Дотук прав ли съм?
– В основни линии.
– Какво пречи на змея просто да излети другаде?
– Нещата са доста по-сложни, отколкото си ги представяш – отвърна Георги. – В момента най-важното е да не позволим на специалната самодива да се доближи до змея.
– И как точно ще сторим това?
– Не е като да имаме много варианти…

Когато Аврора и господарят й пристигнаха в хотел “Планинска песен”, той вече бе лишен от хора. Единствените обитатели бяха Гамина, един плътник, както и неколкостотин таласъма, покрили стените на стаите. Както можеше да се очаква, това никак не очарова господаря. След понесените при завземането на манастира загуби, се бе надявал поне тук да разполага с шепа плътници, но вместо това завари един. Вярно, таласъмите бяха много, но на тях не можеше особено да се разчита.
След като излезе от колата си, мъжът погледна към Гамина язвително.
– Е? – попита той. – Горя от нетърпение да чуя поредното ти извинение.
– Змеят е тук, но отказва да говори с никой друг освен вас, господарю – усмихна се самодивата. – Що се касае до останалите, имаше черноризец, отседнал в хотела преди да пристигнем. Вече няма.
– Сигурно очакваш похвала за добре свършената работа, а?
– Не е нужно, господарю. В края на краищата идеята бе ваша, както и на баща ви преди вас.
– Изобщо не съм в настроение, Гамина – изсъска човекът. – Безопасно ли е наоколо?
– Не усещам нищо, което може да ви застраши, господарю.
Мъжът веднага се обърна към Аврора, която също кимна. Най-после поне едно нещо да мине безпроблемно. Всичко бе увиснало на косъм, но той не се бе провалил. За разлика от баща си и дядо си, скоро той щеше да вкуси кръвта на змея и да придобие безсмъртие. След това щеше да възстанови загубите си. В продължение на няколко десетилетия щеше да събере още самодиви, щеше да направи още плътници, да открие още таласъми… А защо не още змейове? Да. Веднъж като имаше един под негова власт, можеше спокойно да подчини още един и още един… След по-малко от век щеше да придобие такава власт, че нямаше да има нужда да се крие. Църквата щеше да се окаже безсилна, правителството щеше да коленичи пред него. Целият балкански полуостров щеше да стане негов, цяла Европа, а след това всичко останало!
– Аврора, доведи ми Лира! Ще отидем при змея.
Самодивата не помръдна.
– Какво ти става? – изкрещя мъжът.
– Стори ми се, че усетих нещо – спокойно отвърна Аврора и отвори задната врата на колата. – Няма от какво да се безпокоите.
– Надявам се! Ти и Гамина ще дойдете с мен при змея! Плътникът да остане тук, да пази колата за всеки случай.
– Сигурен ли сте, господарю?
– Абсолютно! Хайде да тръгваме!

– Виждам как мъжът, двете самодиви и детето се запътват към леговището на змея – прошепна брат Петър. – Плътникът е останал близо до колата, а от таласъмите няма и помен. Виждам, че са много напрегнати, всичките. Единствено детето не е напрегнато, то е просто уплашено.
– Сигурен ли си, че ще успееш да се справиш срещу две самодиви? – попита Георги . – Дори с помощта на детето ще ти е трудно. И двете са стари и опитни.
– С Божията помощ – прекръсти се Тома.
– Добре. Изчакай да се появи змеят и тогава тръгвай.
– Ами аз какво точно трябваше да правя? – попита Михаил с две ръце сграбчил голям стоманен кръст.
– След като стане… каквото стане, е напълно възможно таласъмите да се разлетят във всички посоки. Ти трябва да пазиш Петър. Помни, таласъмите ги е страх от кръста, така че гледай постоянно да го въртиш във всички посоки.
– Ясно.
– Всички са застанали на мястото – продължи Петър. – Виждам… Виждам, как змеят се появява. Прилича на… рус юноша…

– Ти ли си великият змей? – попита учудено мъжът, застанал зад самодивите си.
– Ти ли си господарят на самодивите? – отвърна му юношата.
Мъжът се замисли за миг. Дали беше разумно да продължи? Какво щеше да стане, ако змеят разкриеше кроежите му? Не! Това беше невъзможно. Нямаше от какво да се страхува. Просто трябваше да насочи звяра в погрешната посока и той сам щеше да падне в клопката.
– Има нещо, което искам от теб – мъжът направи крачка напред. Вече бе значително по-уверен. – Знам, че ти си господар на огъня и земята.
– Както и на други неща – добави отегчено змеят.
– Искам от теб да ми извадиш от земята злато и скъпоценности, а аз в замяна ще ти дам тази девица, специално отгледана за теб.
Изненадан юношата направи няколко крачки напред, за да огледа момичето. Изглеждаше доста мълчаливо. Все още бе едва на тринадесет, но несъмнено щеше да порасне.
– Искаш да ми дадеш това момиче? – попита змеят мнително. – А в замяна искаш единствено злато и скъпоценни камъни?
Мъжът се зачуди. Не бе очаквал подобно развитие на нещата. Прекалено малко ли бе исканото от него?
– Ъъъ, искам много, много злато и скъпоценни камъни – побърза да поясни той – достатъчно да ме направят най-богатия човек.
– Надявам се, наясно си колко злато има в земята, нали? – попита с насмешка змеят – Ако искаш мога и други метали да извадя оттам. Сребро, платина, уран?
– Не, не, не – поклати глава мъжът нервно. – Златото е достатъчно.
– Ти си знаеш – сви рамене змеят, като отново обиколи момичето. – Къде точно го искаш? И с колко тона да започнем?
Мъжът направи крачка напред, но преди да успее да каже каквото и да било, пръстите на змея разкъсаха гръдния му кош и се впиха в сърцето му. Последното нещо, изписано върху лицето на господаря на самодивите, бе крайна почуда, преди безжизненото му тяло да се строполи на земята. Гамина и Аврора останаха неподвижни.
– Надявам се да сте доволни – обърна им гръб юношата. – Вече нямате господар.
– Благодарим ви – отвърнаха самодивите.
– Сега се махайте, че имам друг ангажимент.
– Ние… не разбираме.
– И няма да разберете, нали така Георги?

* * *

– Виждам… не, това не може да бъде! – Пребледня брат Петър.
– Какво, какво, какво? – долепи се до него Михаил, сякаш от това разстояние можеше да различи каквото и да било.
– Мисля, че видях как свети Георги прониза самодивите и застана срещу змея.
– Какво? А къде са останалите?
– Няма останали…
– Какво? Ами Тома и Лира? Нали трябваше да са…
– Ми, не са, но за сметка на това виждам друго… таласъми. Хиляди таласъми!
Сякаш за част от секундата цялото небе стана черно, а момент по-късно чернилката изяде всички останали цветове. Вече веднъж преди, Михаил бе изпитвал подобно чувство – когато бе потънал в сянката в хотела. Сега вече хотелът не съществуваше. Всички, които бяха там бяха мъртви или изчезнали.В момента имаше само тъмнина. Сграбчил яростно кръста, младежът започна да го върти във всички посоки, с надеждата да разкъса чернилката, но това не се случи. Мракът го бе обгърнал изцяло и не го пускаше.
– Този път няма да се предам! – извика той и прилепи кръста към себе си. Изненадващо стоманата се оказа значително по-топла, отколкото очакваше. Дори през дрехите си можеше ясно да усети топлината. Топлина, която му напомняше нещо, нещо отдавна забравено… Сякаш…
– Мишел! – силен вик разтресе света на младежа.
Той моментално скочи на крака и се озова лице в лице с Калин.
– Колко пъти да ти повтарям, че на работното място не се спи – смръщи му се управителят. – Това че в момента нямаме клиенти, не е причина да се държиш като у вас! Все пак ти плащаме за нещо.
Объркан, Михаил се огледа. Да, в момента бе застанал на рецепцията на хотела. Всичко си беше като преди, сякаш последните няколко седмици не се бяха случвали.
– Какво гледаш като идиот! Стягай се, че след малко ще пристигнат първите ни клиенти и трябва да направим добро впечатление.
– А какво стана със странния Григоров?
– Какво да стане? Тръгна си, като всяка година? Хей, ще се уволняваме, да знаеш!
– Ясно, ясно… Ще се стегна.
Калин го изгледа сериозно, след което махна с ръка и си тръгна. Това е то днешната младеж – за нищо не става. Михаил изчака да остане сам, след което отново огледа всичко наоколо. Нещо в джоба му заподскача.
– Казвай, Даркър – извади той мобилния си телефон.
– А бе, пич. Онази работа, която ме помоли, нищо няма да стане – отвърна Даркър. – Да не съм луд да ти търся онази глупост, която ми каза? Прекалено много…
– Няма значение. Мерси все пак.
– Хей, всичко наред ли е?
– Да, да. Не се безпокой. Хайде, чао, че съм на работа.
С лека усмивка младежът прибра мобилния обратно в джоба и зачака. Днес щеше да е един прекрасен ден. Изведнъж телефонът звънна. Без капка колебание Михаил вдигна слушалката и я допря до ухото си.
– Радвам се, че сте добре. Ако искате, минете пак по някое време. Като гледам, ще се задържа тук доста повече отколкото очаквах.

Автор: Божидар Грозданов /Bave/