Или кратък очерк за живота на анархистите. Днес съм решил да разкажа за анархистите, за тяхната култура и местата на обитаване. За това, кои са те.
От една страна тази тема удобно произлиза от края на предишната приказка, от друга – това ще ви е интересно, като за потенциални кандидати за анархисти. И освен това онези нощи са били в живота ми едни … от най-любопитните, като че ли.
Как изглеждат?
Вместо черни костюми – черни кожени якета, джинси, нитове и тениски със лозунги.
Вместо класическа музика – тежък рок и техно.
Вместо изискана реч на отминалите столетия – езикът на улиците.
Вампири за новото хилядолетие един вид, хе хе.
Кои са те?
Анархистите се изплъзват от точно определение – всяко, което мога да дам, ще отговаря само за част от тях. Ще се спра на следното:
Анархистите са вампири, характеризиращи се основно със младост, със своите вкусове към музиката и дрехите и на думи се обявяват за независими както от Камариля, така и от Сабата.
Сред анархистите могат да се отбележат три групи, както по възраст, така и по убеждения.
Първата са старите анархисти. Те са видяли много, били са практически навсякъде и знаят кое и как е. Повечето от тях са над 50 годишни, и са видели с очите си организирането на Съединените Анархични Щати – но за това по-късно. Пример за такъв анархист може да бъде Михаил, който е яздил на мотор още в петдесетте.
Втората са новаците. Уморени от Камариля с нейните твърди и остарели структури, те приемат идеалите на смъртната младеж и живеят така, както искат. Те са млади, слаби и наивни. Нищо чудно, че повечето от тях или загиват, или се връщат обратно към спокойствието на Камариля.
Трета група са „анархистите за уикенда“. Голяма част от времето си те работят за благото на Камариля, хе хе, но периодично, за забава, се държат като анархисти и общуват с тях. Повечето новаци ги смятат за недостойни за тяхното внимание, но както мъдро отбелязва Михаил – „Никога не знаеш, дали този приличащ на анархист момец няма утре да си беседва с принца. Приятелите са полезно нещо.“
Къде живеят?
За тези, които не живеят в този земен рай, славещ се със своите президенти, хе хе, ще обясня географията на Америка.
Америка е голяма държава. На картата отляво на нея има океан … и от дясно също океан. От ляво на брега има много големи градове и от дясно също много големи градове. В средата има няколко кактуса и купища старомодни религиозни фанатици.
Тъй като ние се храним с хора, а не с кактуси, то е логично да се предположи, че всички анархисти живеят в градовете. Тъй като нямат много пари, за да летят със самолети, а с мотори през цялата държава за такива като нас е опасно да се язди, излиза че в Америка има две общности на анархистите – съответно анархисти от Източно и от Западно крайбрежие, които относително рядко общуват помежду си.
Не е чудно, че всеки от тях е тръгнал по своя път и се различават доста. Не е чудно и това, че когато няколко години назад рапърите от двете крайбрежия започнали да враждуват – и до днес виждам смъртни с тениски, на които пише, че някакъв си 2Пак е умрял – отношенията между анархистите се обтегнали. До открита война все пак не се стигнало – отново проблем с това, че не е лесно да се докопаш до противника – но се случили някои инциденти. Инциденти с летален изход за някои.
Освен в Америка, анархисти има и в другите части на света – в Австралия например изобщо не можеш да отличиш анарх от старейшина, хе хе. За съжаление не разполагам с информация за техните обичаи и нрави, освен това дългите години съществуване са ме довели до извода, че на света освен Америка друго няма, хе хе.
Как се обличат?
Вариантът „като идиоти“ веднага се отхвърля, тъй като ако им го кажете или сте супер як непукист, или ще си отлепяте физиономията от паважа с лост, хе хе.
Сред анархистите външността ако не всичко, то е една от най-важните особености на индивида. Анархистите от Източния бряг, както и тези от Западния, взимат за основа на модната си линия дрехите на байкърите/рокерите – поради практичност, та нали стилът им на живот наподобява този на рокерите. Нататък вече са разликите.
На Източния бряг за добър стил се смятат сини дънки, военни боти, каубойски шапки и къси рокерски елеци. Косите обикновенно са или дълги и вързани на опашка, или обръснати до нула номер.
Индивидуалността на анархистите е изписана на тениските им, а също така зависи от количеството и местата на нитовете. Пиърсингът е само за простосмъртните, от оръжията се предпочитат хромираните пистолети с голям калибър и също така хромираните брадви.
Естествено да не забравяме моторите. Моторите се предпочитат американски – краден Харлей-Девидсън, преработен с по-голям резервуоар рулира от всякъде.
На Западния бряг анархистите по си приличат един на друг.
Хромирани ботуши, кожени панталони с портфейл на верига – ако се сгромолясат от мотор със скорост 100км/ч те не искат да се простят нито със собствеността си, нито с кожата от задника си. Ризите също обичайно са дебели. Някои носят жилетки само, за да могат да се похвалят с часовника си на верижка.
Пиърсингите се приветстват и хромирането е на мода както винаги. Колкото повече метал успееш да си пъхнеш в дупките на ушите и на разни други места, толкова повече те уважават. Няма да разказвам какво впечатление им направих, когато си напъхах в гръдната клетка подкования ботуш на едно от приятелчетата им, хе хе.
Едно от най-необходимите в бита на анарха неща е оръжието – тук предпочитат автоматични пистолети и ножове – скоростта е основополагащ фактор на този стил. Магнум 44 е стандарт.
От моторите се искат други неща – скорост и чернота, така че се предпочитат японските състезателни мотори, което обаче създава известни проблеми при пътувания на големи растояния – те не са пригодени за това.
И на двата бряга що годе опитните анархисти имат тенденция да носят със себе си „кучешки укротители“ – помпи, заредени със сребро за случаите на среща с върколаци.
Какви са по състав?
Членове на какви кланове най-често се поддават на анархичната среда? Очевидният отговор е Бруджа и Гангрел, макар и да е справедлив в много неща, не е пълен.
Бруджа – дяволски много анархисти твърдят, че техният Сир е едино от децата на Троил (прародител на всички Бруджа). Колко от тях лъжат е отворен въпрос, защото да се прикриваш с името на клана е доста удобно – Бруджа не притежават организация подобно на Вентру или Тремер и мнозина от тях твърдят, че да бъдеш Бруджа не е наследственост, а състояние на духа. Въпреки това, Бруджите са много сред анархистите – самият клан и неговата философия на личната свобода идеално си пасва с анархистите.
Тореадор, Тремер и Вентру – децата на тези три клана съставляват голяма част от новаците и „анархистите за уикенда“. Именно върху тях най-много тежи изискването да бъдат подчинени на йерархията и да се състезават със своите старейшини – умни и безмилостни. Не е страно, че мнозина от тях искат да избягат от натиска. Повечето анархисти от тези кланове имат какво да крият и именно те обикновенно твърдят, че произхождат от клана Бруджа. Но както казах по-горе, Бруджите не възразяват.
Такива анархисти често или загиват, или се връщат в лоното на Камариля – завинаги или за известно време, тъй като онези черти на характера, които са привлекли техните Сирове – дали артичстично способности, деловитост или интерес към окултното – са далеч не главното в обществото на анархистите. Естествено има и изключения – всичките нововъведения в дрехите на анархистите според мен не са измислени от Бруджа и Гангрел, а от онези Тореадори, които намират своите спътници за прекалено остарели и неуспяващи да се нагодят към новите културни влияния в света на смъртните.
Гангрел – фактът, че те като клан вече нямат представителство в Камариля, все още не значи, че те са взели и са изчезнали в нищото. Техните пътища често се првсичат с тези на анархистите, а да научат трика им с потъването в земята е мечта на всеки анарх, който не го може – това доста облегчава живота по време на път.
Повечето анархисти-старци, и особенно онези, които много са пътували, вместо да се установят на едно място, дали Лос Анжелис или Чикаго, произхождат от клана Гангрел, чиято кръв кипи от желание да странствуват, както е казал един тореадор. Гангрелът, за който бе казано това, отвърна с фразата: „Не кръвта гори, а задникът сърби!“
Малкавиан – не че те не биха искали също да скъсат с пътищата на клана си, но ако от най-опресивната йерархия може да избягаш, то от гласовете в главата си или от неутолимата жажда да извадиш очите на първия срещнат минувач е трудно да се избяга.
Освен това анархистите водят живот пълен с опасности и последното което им трябва по време на нападение на върколаците, това е лигав лунатик, скачащ насам натам през огъня.
Онези Малкавиан които се задържат сред анархистите умеят да прикриват своята лудост и обикновенно се стараят да не привличат внимание към родословието си.
Носферату – а вие как бихте се отнесли към това до вас да живее някъв урод? А как биха се отнесли към това приятелите ви? А тези, които досега не са общували с вас и сега ви виждат в компанията на това … същество?
Не! Да бъдеш анарх означава да си стилен, а Носферату нямат стил. Онези редки Събратя от този клан, които пътуват с анархистите, или го правят на временно и по настояване на компаньоните си, многократко основание, или са единаци, които просто живеят в Лос Анжелис и се числят към анархистите само заради местожителство.
Други кланове или кръвни линии – отстъпници на клан Ласомбра? Аз самият разбрах, че такива съществуват едва миналата година, когато един от този клан се метна на страната на Камарила. Така че не мисля, че има такива и сред анархите. Самеди? Всичките проблеми възникващи с Носферату се отнасят и за тях, така че умението да се затъмнява външността е предварително изискване. Равнос? В онези времена, когато са били повече, те често са бродили с анархистите, но тяхната крадлива натура рано или късно се проявявала, след което са ги изхвърляли от котерията. Или са ги закопавали, хе хе.
Представители на Сабата доста често се срещат сред анархистите, но обикновенно биват безпощадно прибивани, ако ги открият, та нали именно заради тях Камариля толкова недолюбва анархистите.
Пътни правила.
Тези правила никъде не са записани, но да се нарушават се смята за лошо възпитание, а наказанието зависи от всеки обиден анарх. Някои просто търпеливо ще ти обяснят глешката ти, а друг ще ти напъха кол в задника така, че ще стигне до сърцето и ще те парализира, а след това ще те изнесе на слънчице – и всичко това само за едно нарушение.
Ето ги тези прости правила.
Ние не цапаме, там където живеем – не се бутай на територията на друг анарх. Бъди уважителен по отношение на своите. Без това анархистите отдавна да са се избили един друг, а победителите биха отслабнали достатъчно, за да може Камариля да ги смачка.
Всички сме заедно – ако виждаш анарх в беда – помогни му. Анархистите имат сумати проблеми, така че трябва да се държат един за друг.
Не яж свинско – не се забърквай с полицията в никакъв случай, не ги убивай и не ги осакатявай! Всички те са контролирани от някой старейшина и на него това никак няма да му хареса. А пък как самите полицаи реагират на смъртта на колегите си – е, гледали сте американските екшъни, хе хе.
Всичките сметки се уреждат зад ъгъла – чисто и просто Маскарад. Анархистите не са Сабат, за да нарушават тази Традиция, макар и преименувана. Освен това анархистите разбират, че всяко нарушение на Маскарада ще доведе повече ловци и напълно сериозно може да започне една нова Инквизиция. Анархистите, за разлика от старейшините, винаги са пред очите на хората – имено те най-често стават жертви на ловците.
Без убийства – убийствата имат тенденция да привличат пресата и полицията. Ако убийствата, извършени от рокерообразни анархисти, станат прекалено много, рокерите ще бъдат бити. И ще ги недолюбват още повече от обикновеното. Затова – без убийства.
Лос Анджелис – Свободни Анархични Щати.
Ах, земя обетована за всеки, който е смел и решителен, който не се страхува да изкаже мнението си, на който са му омръзнали старейшините с техните вечни интриги – място където властва младежта и където младежта живее така както иска.
Аха.
В началото на века в града управлявал някой си дон Себастиян – доста свестен, но не особенно разбран Събрат, който слабо е контролирал града си и давал разрешение да се засели в него на всеки, който е искал, само и само те да могат да му помогнат в неговата последна идея или интрига – и той приемал бежанците от други градове, без особенно да се замисли, защо са били изгонени.
Така се получило, че в града се сформирала достатъчно голяма общност анархисти и когато през 40-50-те години на века дон Себастиян решил да накаже провинилия се анарх МакНийл, тази общност се надигнала и измела дон Себастиян и неговата свита от лицето на Земята.
Анархът Салвадор, авторът на небезизвестния „Манифест на Анарха“, който и лежи в основата на това въстание, предложил МакНийл за лидер – от гледна точка на старейшините, това приличало на глупав фарс.
Въпреки това фарсът проработил – МакНийл с помоща на Салвадор и Фуриер, останка от бюрокрацията на дон Себастиян, се наел да управлява Свободните Анархични Щати.
Старейшините от цял свят се подготвили към повторението на събитията от 14-ти век – Бунтът на Анархистите тогава завършил с образуването на Сабата, но …
Нищо не се случило. Планината родила плъх. МакНийл и неговите приятели били напълно доволни от това, че притежавали Лос Анжелис и прилежащите територии.
Първата работа на МакНийл била да отмени Традициите на Камарила и да установи едно единствено правило – Маскарад. Всички останали Традиции изхвърчали през прозореца, но Маскарадът е пряко свързан с оцеляването на нашия род. Не е изключено също, че МакНийл или неговите съюзници са скючили сделка с Камариля – ние спазваме Маскарада, а те не ни питат.
Великите социални реформатори не успели да видят нищо по-далеч от носовете си и да предвидят онова, което се случило след това – младежи така се втурнали към новопоявилата се Мека, че заедно с отсътствието на каквито и да било забрани за създаване на нови Събратя, се стигнало дотам, че в Лос Анжелис плътността на вампирите надвишила дори тази в Мексико – столицата на Сабата.
Не са предвидили и това, че ресурсите на един град могат да поддържат само определен брой вампири – скоро започнали ожесточени боеве за търговия с наркотици и най-популярните нощни клубове.
Какво направили МакНийл и компания?
Нищо. „Анархия, братя. Никой нищо не ти заповядва, никой нищо не ти забранява. Свободен си да правиш каквото си искаш.“ – думи на МакНийл.
В анархията човек – или Събрат – обладава най-висша свобода, но колкото и парадоксално да звучи, в същото време няма никаква, защото всеки може да дойде и да отнеме тази свобода.
Ето така изглеждал Лос Анжелис всички тези години – множество котерии, всяка от които контролирала определен участък, било то територия или индустрия. Стълкновенията между гулите и хората били по-скоро правило отколкото изключение, а стълкновенията с участието на Събратята завършвали със смърти. Но на кого му пука – в Лос Анжелис постоянно пристигали нови млади, уморени от Камариля, вампири – идеални рекрути за ожесточената касапница.
Другия проблем, който се показал едва след години, бил загниването на града. За разлика от Вентру, които могат да чакат с години, докато бизнесът не започне да носи печалба, през цялото това време грижейки се за него, анархистите не са свикнали да действат така. Те имали нужда от пари и то веднага. Върху всеки бизнес, който се бил показал като успешен, веднага се нахвърляли вампири, всеки от които искал да докопа парче от баницата. Като резултат – бизнес, който след години би носил милиони, носил само десетки хиляди на онези, които успеели да се докопат първи до него.
В началото всичко вървяло добре – на мястото на унищоженото предприятие изниквало ново, все така като дойна крава, но постепено смъртните забелязали тази тенденция, макар и без да знаят причините за нея, и престанали да влагат парите си в предприятия, намиращи се в Лос Анжелис … Градът замирал, а вампирите – истински паразити, се обърнали към търговията с оръжие и наркотици – лесни пари.
Не е било една от най-приятните гледки, нали? Анархията е добра за индивида, но пагубна за обществото и мен ме поразяваха онези анархисти, които смятаха смъртните за глупаци.
Цялата тази картина в мрачни нюанси бе нарушена миналата година, когато след китайците, отварящи ресторантче и мирно живеещи в своя квартал, пристигнали и китайските вампири. Не знам кои са и какво са, но за един час повечето анархисти в Лос Анжелис били унищожени, а на оцелелите им се наложило да се обединят, за да отблъснат източните демони.
Резултат? Половин година по-късно от мечтите на анархистите няма и помен, Лос Анжелис се намира в ръцете на китайските вампири със странни способности, които са много по-силни от повечето Събратя, а бившият революционер Салвадор и вечният бюрократ Фуриер се прехвърлиха при тях безусловно, издавайки известните им координати на всичките анархисти, което и позволило на онези така бързо да завземат града.
Прочути анархисти.
Салвадор Гарсия – Великият идеалист и автор на „Манифеста на Анарха“ получил своето Превръщане по време на испанската революция в този век, поне според неговите думи. Самият той е с испански произход и до известно време се изявявал като перманентен революционер, нещо като вампирски Че Гевара.
Въпреки своята принадлежност към анархистите, той самият винаги е бил привърженик на строгите правила и твърдата ръка – според мен, той просто не е можел да работи вътре в йерархията и затова е построил своя, макар и по-малка, но пък е бил голяма риба в голям град. В този момент той заема длъжността министър на Източния Край на Града на Ангелите – така звучи титлата му в китайската йерархия.
Луи Фуриер – талантлив бюрократ, получил Превръщане по време на Френската революция. Произлизайки от благородното съсловие, нямал голям избор и му се наложило да бяга в Америка и колкото по-надалеч толкова по-добре. Той работил за дон Себастиян, тъй като не бил амбициозен, но умеел да работи с хора и хартия и не е възразявал срещу позицията си на канцеларски плъх.
Когато МакНийл дошъл на власт, Фуриер само дигнал рамене и продължил да работи, но вече за новата администрация. Често са го пращали на срещи с представителите на Камарила, за да ги убедят, че не всички анархисти съответстват на стереотипа за мръсния рокер. Фуриер предаде МакНийл и се прехвърли при китайците заедно със Салвадор. Днешната му титла е Министър на западния Край на Града на Ангелите, така че той пак се е уредил.
Джеръми МакНийл – „невинно пострадалият“ анарх направи доста добра кариера, но си спечелил множество врагове. Може да се нарече анарх сред анархистите – посочения по-горе негов цитат явно показва не само отношението му към живота, но и отношението към управлението – докато бил властник, той позволявал доста неща, за които принцовете на Камариля биха убивали.
С неговото падение завърши една ера и сега враговете му искат да завършат и самото му съществуване, за да не се повтори онова, което се случи в Лос Анжелис през 50-те. МакНийл вече е оцелял поне при един опит за убийство, но нещо ми подсказва, че първото няма да е последно.
Робин Лийланд – нали всички сте гледали филма за Робин Худ с Костнър? Та някои твърдят, че Робин Лийланд – историческият прототип на героя – е бил Събрат от клана Бруджа и няколко анархисти от свитата на МакНийл твърдят, че произхождат от него. Не знам да им вярвам или не, но мнозина от членовете на клана вярват, че такъв събрат е съществувал, а може би и още съществува, и е бил един от първите анархисти.
Дали това е истина или не? Сами решете.
Какво ще се случи утре?
Аз незнам дали завинаги е паднала светлата мечта на анархистите или ще се възроди отново. Но дори и сега в Лос Анжелис текат битки.
Само че в тях участват не само анархисти, а и представители на Сабата и Камариля, които се борят рамо до рамо, тъй като чуждестранни агресори са завладели част от Америка.
И не им пука за верността към сектите на безсмъртните – те са верни на Американското знаме и се сражават и умират, за да остане Америка за американците, а не за окупаторите.
Патриоти, хе хе.